Знам, че такива истории стават всеки ден. Но от това не ми става никак по-леко…

В началото помислих, че е майтап. Обади ми се братовчед ми – да ми каже, че във някакъв вестник публикували снимката ми. В текст, в който става въпрос за някакъв депутат, на който му откраднали BMW-то…

Не вярвах – докато не ми прати снимката, която сега виждате и вие. Видели са я и други хора. Например, майка ми… (която не спала цяла нощ).

Признавам, че вчера за първи път чух, че имало вестник „Всеки ден“. А също и че имам адаш – по име и по фамилия – в парламента.

Признавам и че първо доста се посмяхме. Новината ме завари на едно бизнес събитие извън столицата и вечерта изтърпях доста шеги на тази тема…

Но ще ви призная и още нещо: остана и доста горчилка. Щото винаги отстрани е весело, но когато ТВОЯТА снимка е там, положението е малко по-различно…

Направих най-нормалното нещо, за което се сетих на момента – писах във Фейсбук страницата на прегрешилото издание. Глас в пустиня:

Не се изненадах. Много. (Но горчилката продължи да ми горчи…)

И аз правя грешки. Всеки ден.

Само че, после имам доблестта да си призная. И да поискам извинение или прошка.

Да, знам, че „в тая шибана държава“ няма как журналистиката да е по-различна от всичко останало…

…но точно такива оправдания правят живота ни толкова шибан. Всеки ден.

В нормална държава щеше да има нормална реакция. Не само в социалните мрежи, но и по принцип.

(В нормална държава за такива неща вестниците ги съдят… а в Абсурдистан всеки маха с ръка и изрича магическото заклинание: „И на вас да ви… майката!“).

Моята майка продължава да е разтревожена. Тя никога не е живяла в нормална държава и целият й живот е минал предимно в притеснения. И в Абсурдистан.

Аз не мога да я успокоя. С овчедушното: „Е, можеше и да е по-лошо!“.

И наистина не ми е много по-леко, че вместо с депутат, можеха да ме объркат и с някой престъпник, убиец, изнасилвач или нещо още по-лошо…

Преди 14 години пак станах жертва на една подобна грешка – и преживяването не беше никак приятно… щото не беше и толкова медийно, ами направо си ме арестуваха от вкъщи в 7 часа сутринта, заведоха ме в полицията, разпитваха ме, строиха ме в редица – като по филмите – за разпознаване… и много други „екстри“.

И тогава не получих дори едно извинение. Черпиха ме едно кафе и някак си между другото ми казаха: „Ами… стават грешки!“.

За жалост, такива грешки могат да променят съдбата на цял човешки живот. Даже на повече от един човешки живот. И докато не осъзнаем грешките си ще сме обречени да ги повтаряме…

Не знам какво още да ви кажа. Смешното мина. Горчилката остана…

Отивам да прегърна майка ми. Тя никога не е мечтала да стана депутат или да карам BMW. На нея й стига, че съм „обикновения“ Пламен Петров…

…но в сърцето й винаги ще съм на първа страница.

httpv://www.youtube.com/watch?v=gjfv-Xefu3g