Павел Вежинов има един прекрасен разказ, който помня още от юношеските си години – „Когато си в лодката“. Всъщност, вече не помня много добре самия разказ, но трудно мога да забравя онзи цитат (така и не разбрах точно на кого се приписват тези думи – дали на Моисей или на Галилей), от който идва и заглавието на разказа:

„…и запомни човече, че когато си в лодката се движи брега, а когато си на брега се движи лодката…“

Павел Вежинов, между другото, е бил (и) депутат – от 7-то Народно събрание. А снощи си избрахме 43-то. Почти…

Цяла вечер гледах и слушах речите на новите ни избраници. Още не е ясно колко и кои от тях вече са в лодката, но едно е без съмнение – морето е бурно. Но нищо чудно истинския ураган все още да е само на хоризонта.

Днес пък цял ден чета отзивите след изборите. На професионалните политически коментатори от малкия екран – и на вечните политически разбирачи в социалните мрежи…

Разни хора, разни мнения… Повечето са крайни и минорни.

Общо взето, преобладава оценката, че „мат’ряла“ наистина е некачествен. Едните твърдят, че това се отнася за „ония горе“, а другите – за „ония долу“. Едните казват, че престъпниците са тия, дето не са застанали пред урните вчера. А другите пък твърдят, че истинските престъпници ще са на депутатските банки. От утре…

Разни хора, разни мнения… Само дето държавицата ни е една. И лодчицата ни е много малка – на фона на това бурно море насреща й.

И е крайно време тия в лодката – но и тия, дето сме на брега и уж само им гледам е сеира – да разберем, че не трябва да клатим лодката. А да седнем и да се хванем здраво за веслата.

Е ли това възможно или е само една развинтена политическа фантазия? Много скоро ще разберем. Но на мен лично ми се струва, че решението този път наистина ще е съдбоносно.

Струва ми се също, че сме позабравили какво всъщност е една държава. Държавата не е нищо повече от един договор, от едно споразумение за това да живеем по общи правила и в името на това да ни е по-добре заедно. Отколкото всеки да се спасява поотделно…

Стигнахме далече – в глупостта и разделението си. И е крайно време да се огледаме и да си признаем, че не сме доплавали до мечтания остров.

Още не е късно да се върнем обратно. Към Голямата земя, която всъщност е малка – но е земята, на която сме се родили…

…и която сме получили назаем.

От децата на децата си.