Седях си в едно кафе, а през няколко маси една жена ми се усмихна. Симпатична дама, не точно мой тип, но все пак пуснах една учтива усмивка като доста се постарах да не е нищо повече, за да не бъде изтълкувана погрешно. След няколко минути погледът ми пак се стрелна към жената и този път даже ми се стори, че като че ли ми намигна…
После усетих, че не съм аз причината. И че не ми намигат – просто беше някакъв тик на дясната й вежда.
И други неща забелязах. Ръката й, с която държеше цигара си, също трепереше. Започна да прави и някакви странни резки движения с глава. Но продължаваше да се усмихва.
И изведнъж ми заприлича на някаква повредена механична кукла. На счупен робот.
Стана ми жал. А и малко страшно.
Тръгнах си и докато крачех бързо, отдалечавайки се все повече от потенциалната опасност да бъда заговорен от потенциално луда, се замислих колко много счупени хора има напоследък.
Огледах се наоколо. Беше пълно с такива.
Седнах на една пейка и продължих да наблюдавам минувачите.
Някои си говореха сами. Но очевидно не бяха сами…
Други изглеждаха нормално на външен вид. Но ако се вгледаш внимателно в очите им, можеш да разбереш, че и те са счупени. Или са били пречупени. От някой или нещо…
Тъжните усмивки на най-възрастните издаваха, че и те са от същото огромно подмножество – на счупените хора.
Имаше и такива, които бяха толкова зле повредени, че вече даже не бяха хора. А някакви ходещи, мрънкащи и мразещи всичко (включително и себе си) човеко-роботи…
Стана ми страшно.
Почувствах се като в някакъв кошмарен сън. Но знаех, че всичко е действителност.
Когато се прибрах у дома не посмях да се погледна в огледалото.
Беше ме страх, че някоя от веждите ми може да потрепва.
Или че усмивката ми ще е неискрена…
Попитах се наум ако хората се чупят, също като машините, тогава кой и къде ги поправя?!
Не можах да измисля убедителен отговор.
Опитах се да мисля за друго.
(Но още тогава знаех, че някой ден ще напиша за това в блога си).
httpv://www.youtube.com/watch?v=xLYiIBCN9ec
СНИМКА: Fuck Yeah Rob Sheridan!
Facebook
Twitter
Youtube
RSS
Много си прав, Плами – за съжаление! Аз също съм разсъждавала често на тази тема. Защото на всяка крачка се сблъскваме с неадекватно поведение на счупени хора. И което е най-страшно – сред тях има много млади . Все по-малък е броят на не-счупените хора. Аз все още се причислявам към здравите, несчупени индивиди (самооценка ! – други може би не мислят така), но зачестяват случаите, когато се чувствам на ръба на нормалната реакция спрямо абсурдните ненормални житейски ситуации, с които изобилства нашето ежедневие. Трябва да се търсят сервизи за поправка на повредените ни части! Тема за размисъл… и с продължение…
П.П. И клипът е страхотен !
Моя милост засега само съм се пропукал – на две-три места – но още не съм се пречупил. Ще видим…
Пламене, много силна и много вярна статия. Тъжно, но виждаме счупени хора всеки ден и навсякъде около себе си. :(( Или може би – наистина – и в огледалото :((.
Вътрешните „фрактури“ са и най-страшни…
Мисля си, че ключът към тази статия е: „…Или са били пречупени. От някой или нещо…“ И ще си позволя да перифразирам Буковски: „Винаги ще се намери нещо, което да ни пречупи. Зависи само кое или какво ще ни отркие първо. Човек винаги е готов да бъде пречупен“, макар че изобщо не ми се иска да вярвам в това.
Когато човек има счупена душа, това се показва и на повърхността чрез тялото ни. А душите се чупят мнооого лесно
Браво! Пламене, докато гледах клипа си помислих следното – счупените хора не са ли роботите, които се създават всеки ден?
Факт е, че това за счупените хора се приема от всички нас – остава да посочим причините и да ги елиминираме!!! За мен малко са хората, които приемат себе си като част от Природата и се събразяват с Нея като с живо същество! Нали разбирате, че „счупен“ се използва само за хора? За растения и животни думата е друга. За мен в това се крие и проблема, защото „счупен“ се използва и за неодушевени предмети. Ние не изпълваме себе си с Любов!!!! Или поне голяма част от хората.
Струва ми се ,че най-счупените/пречупените/ хора са тези,които дълго време са се опитвали да бъдат силни.Както стоманата-да тя е здрава и силна сплав,но се чупи с един удар,отведнъж,там където незабелязано се е появила пукнатина.Не е като желязото ; да се огъва ,но да не се чупи.Понякога това счупване не подлежи на ремонт.Просто метала трябва да се претопи и да се направи нещо ново и подобрено.Но колко крехка и чуплива е сплавта от която е създаден човека и неговата душа…Затова нека се отнасяме с внимание и грижа към себе си и останалите хора…никой не знае собствените си предели на издържливост , както и тези на другите.
И падам насън като в някаква ледена яма