на Мишо (Wish you were here, баце…)

Има съкровени мечти, такива – чисто наши, почти детски, кътани в душите ни с десетилетия – които за другите не са нещо кой знае какво. Но за нас самите са повече от вълшебство…

За мен една такава – 30-годишна мечта – беше да отида наживо на концерт на най-любимата си група. Pink Floyd…

Беше… защото точно преди седмица я сбъднах. (Благодарение на любимата ми съпруга, която реши да ми направи този много специален подарък за рождения ден).

Е, някой може да каже, че Пинк Флойд вече не съществуват. Вярно е. Но и не съвсем…

Пък и за мен Роджър Уотърс винаги е бил душата на Пинк Флойд. Геният, чиито текстове и музика съставляват над 80% от „продукцията“ с марка PINK FLOYD. Макар че, това, което ти „причинява“ музиката (и текстовете) на тази феноменална група – не се измерва в проценти. А с мечти…

Да ви преразкажа какво точно се случи и какво точно изпитах в тези три часа и нещо, заедно с още 12 000 души в миланския Mediolanum Forum… това е почти невъзможна мисия. За такива неща, наистина думите са безсилни. Такива неща трябва да се изживеят…

И все пак, въпреки свръхумората от часовете стоене прав, от време на време вдигах своя iPhone над тълпата пред мен и правех няколкоминутни записи от концерта. Пак не е същото, но дано поне тези аматьорски клипове да ви предадат част от тази магия:

httpv://www.youtube.com/watch?v=Q1i0fdPdqd0

На тези кадри се вижда вавилонското стълпотворение в залата – час и половина преди концерта. Определено си заслужаваше чакането…

httpv://www.youtube.com/watch?v=73EQDX0AgIk&NR=1

Началото на концерта. Кратка ремисценция от филма „Спартак“ – и после… вижте сами!

httpv://www.youtube.com/watch?v=P1eZDxGVnbw&feature=related

We don’t need no education…

Там, дето пеят децата – отпред на тениските им пишеше:

FEAR BUILDS WALLS

По време на антракта, върху изградената на сцената Стена се прожектираха снимки на загинали през годините хора от цял свят – изпратени от техните близки. Успях да зърна и едно българско име: Димитър Цинцарски…

httpv://www.youtube.com/watch?v=X6oociv6xDg

В последната част от концерта настъпи и апотеоза на цялото събитие. Стената падна…

The bleeding hearts and artists излязоха на сцената. И запяха. Заедно с още няколко хиляди души в залата…

От тавана падаха изрязани от тънка червена хартия символи: сърп и чук, еврейска звезда, кръстове, полумесеци, доларови знаци, емблемата на Mercedes и логото на SHELL… (В една от анимациите към песните – същите тези значи падаха като бомби от търбусите на летящи бомбардировачи).

Стената падна. Съборена от една 30-годишна мечта…

Беше ми страшно хубаво. Но и страшно тъжно.

Не от това, че концертът свърши. А защото аз успях да сбъдна мечтата си – макар и чак на 41 – но един от най-добрите ми приятели, който също много обичаше тази музика не успя. Остана си завинаги на 25…

Wish you were here…

(Но и знам, че някой ден пак ще се срещнем – on the Dark Side of the Moon…)

…