Госпожа Петрова е една обикновена, средностатистическа българка. (Името й е произволно избрано – можеше и да е Иванова, Димитрова или Георгиева).

Като истинска средностатистическа българка, г-жа Петрова живее в панелен блок. Пред блока на г-жа Петрова има т.нар. зелени площи. Или поне някога са били зелени. Сега е останала само кал и тук-таме някое самотно парче от някогашния каменен бордюр.

Всяка сутрин, на излизане за работа, г-жа Петрова минава покрай „зелените площи“ и сърцето й се свива. Вграденото във всякоя жена чувство за естетика и красота я кара да се възмущава – от жалкия вид на някогашната китна градинка пред блока.

Защото г-жа Петрова не е чак толкова възрастна, но все още си спомня времето (т.нар. „преди Десети“) когато въпросните „зелени площи“ наистина бяха зелени.

Пред блока им имаше китна и добре поддържана градинка и почти целия вход се грижеше за цветята в нея. Особено бабите от входа, които редовно поливаха, плевеха и правеха всичко онова, което е нужно за една градинка, за да те накара да се почувстваш приятно и да се усмихнеш когато минеш покрай нея.

Бабите бяха измрели – имаше останали живи още две-три, но те вече бяха толкова стари и болни, че не можеха да се грижат за градинката. А хората пък отдавна бяха престанали да се усмихват. И бяха свикнали с грозната кал пред блока…

Не и г-жа Петрова, обаче…

Госпожа Петрова още помнеше онази красота и душата й още копнееше да се усмихва.

И един ден чудото се случи.

Беше една съботна сутрин. Г-жа Петрова беше тръгнала рано-рано към кварталния магазин – за мляко и хляб. И пак мина покрай някогашната градинка.

Отначало, по навик, тръгна да се възмущава. От хвърлените боклуци, фасове и кучешки изпражнения. После я осени прозрението.

Г-жа Петрова се ококори и почти подскочи от изненада. Току-що беше осъзнала, че вместо само да се възмущава и да си спомня добрите стари времена – може да направи нещо по въпроса.

В този ден семейство Петрови пропуснаха закуската. Вместо това – под зоркия поглед на г-жа Петрова – цялото семейство прекара сутринта пред блока. С метли, кофи и една стара мотика, която ръждясваше в мазето им от години.

От време на време покрай тях минаваха съседите им и ги гледаха с почуда. В някои от погледите се четеше и насмешка. Но г-жа Петрова се правеше, че не ги забелязва, а останалите от семейството просто нямаха време да вдигнат очи от работа.

На другата сутрин г-жа Петрова пак излезе рано-рано и огледа пространството пред блока. На лицето й грейна усмивка – нещата вече изглеждаха съвсем другояче. Запита се наум как не й беше хрумнало досега, че има толкова лесно решение…

След още месец посадените цветя вече показаха пълния си блясък и пред блока се събираха даже хора от съседните входове – да им се порадват. А много от комшиите се включиха в опазването – и поддържането – на китната градинка. Защото всеки път когато минаваха оттам и техните души се усмихваха.

Много скоро пространствата пред съседните блокове претърпяха същата метаморфоза. Заразени от примера на г-жа Петрова, други жители на квартала също се хващаха за метлите и лопатите. И красотата се предаваше от блок на блок като грипен вирус.

…

Тази история не е съвсем истинска. Но това не я прави невъзможна.

Хрумна ми да напиша тази притча, защото всеки от нас е – малко или много – като г-жа Петрова.

Всеки от нас – малко или много – се възмущава от случващото се в държавата. А после (някои от нас) си спомня с носталгия за времето когато „градинката“ ни беше подредена и красива…

И псува – с пламтяща омраза – тия, дето вече две десетилетия си хвърлят фасовете в градинката ни или оставят песовете си безнаказано да я осерат до неузнаваемост…

А има и друг начин. Като г-жа Петрова…

Никой няма да дойде и да ни измете пред блока. Колкото и да чакаме (и да псуваме Неволята).

Никой – освен нас.

Това вече не е притча. Истина е…

(И насмешливите ви погледи не я правят ни най-малко по-значима).

„Че на света е само една, една…“

httpv://www.youtube.com/watch?v=g6faE0LFI_8

СНИМКА: Елхово Нюз