Ziju Paulo

Малта, 3 септември 1992-ра. Тук съм вече близо половин година, а сестра ми – в България – всеки момент трябва да роди първото си дете.

Всеки ден, преди да отида на работа, минавах през една кабинка за международни разговори и се обаждах на мама – за да разбера станал ли съм най-после вуйчо.

Разговорите бяха доста скъпи, поне за един 22-годишен гастарбайтер, затова и аз бях пределно лаконичен (пък и аз по принцип хич не си падам по дългите телефонни разговори):

– Роди ли?

– Още не е…

– Добре. Чао!

И така – няколко дена подред. Изнервяща ситуация… Докато – на въпросния трети септември – разговорът протече съвсем различно:

– Роди ли?

– Роди! Момиче! Честито – вече си вуйчо!

– О… Как се казва?

– Елизабет.

– Елизабет?!

Тук вече в мен заговори някакъв патриотизъм и – без майка ми да има някаква вина – тя го отнесе за този странен избор на име. „Какво е това име?! Тя да не е раждана в Оксфорд?! Не можа ли нещо българско – Елена, например…“ – и все такива от тоя род.

Чак доста по-късно се замислих, че то и Елена не е хич българско… но мирясах чак когато осъзнах, че и на Елизабет, и на Елена, може да се вика на галено Ели…

И така станах вуйчо.

В ресторанта, където работех, на малтийците им беше много трудно да произнесат истинското ми име – и затова ми викаха Паоло. (Тяхната си версия на Пол – така пък ме наричаха англичаните).

От тази вечер, обаче, вече бях Ziju Paulo. Вуйчо Пламен…

След няколко месеца вече държах племенницата си в ръце. Както е видно от лявата снимка на колажа по-горе.

Днес – 22 години по-късно – „на вуйчо момичето“ е вече мома за женене…

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЕЛИ! ОБИЧАМ ТЕ!

Вуйчо Пламен

httpv://www.youtube.com/watch?v=-LXciejFiWw