Лодка в дъжда

Всеки ден чета новините. Предимно лошите…

И аз – като другите хора – когато чета най-лошите, понякога си казвам: „Добре, че не се е случило на някой мой роднина! Или приятел…“

Само че… понякога се случва. Точно на тях.

И тогава осъзнаваш колко нелепа е смъртта. Когато се случва на човек, който още не е изминал своя път…

С Марто се познаваме от години. Много години… (Петнайсет ли са, повече ли са… и аз вече не им знам бройката…)

Никога не сме били чак близки приятели, но винаги съм го харесвал. А и как да не го харесваш – винаги усмихнат, възпитан, сдържан… (Такива хора вече има все по-малко… но винаги правят добро впечатление).

Чухме се буквално преди няколко дни. Щеше да почва нова работа… искаше ми приятелски съвет…

Както винаги – обещахме се да се видим. „Тия дни“. На по бира…

(Както никога, тази бира ще я отложим. За вечността…)

Днес сутринта прочетох поредната лоша новина. Станала някъде. С някой…

Вечерта чак разбрах, че този някой е бил Марто.

И че е отплавал. Завинаги…

Понякога си мисля, че ако съм Господ ще наказвам със смърт само най-лошите. Или най-старите…

Марто беше добър. И млад.

(А дали въобще има Бог – това пък съвсем не знам).

Преди много години така нелепо си отиде най-добрият ми приятел. А беше само на 24…

Още тогава си спомних една фраза – от любимия и на двама ни филм „Имало едно време в Америка“:

„Твоите най-млади и най-добри чеда ще паднат първи…“

Ние оставаме.

Явно не сме достатъчно добри…

(засега)

Съвсем отскоро – от Фейсбук – разбрах, че Марто си падал по плаването с яхти.

(Че е бил инструктор разбрах чак днес – от новината за нелепата му кончина).

Исках по някакъв начин… дори и само символично… да му пожелая попътен вятър.

В последното му плаване…

Не се сетих за нищо друго. Освен тези объркани думи…

…и една тъжна песен.

За една лодка в дъжда.

httpv://www.youtube.com/watch?v=45MVdAReeLQ