Стената, три клипа и малко повече спомени

Posted: ноември 9th, 2009 ˑ Filled under: Искрено и (едно)лично, Филмово блогатство ˑ 5 Comments

падането на Берлинската стена Събитията отпреди точно 20 години, всеки е изстрадал или просто изживял по свой собствен начин. А други пък са имали късмета тогава още да не са били родени…

Аз също имах късмет. Влязох в казармата през есента на 1989 – година по-късно от набора си (заради допълнителния подготвителен клас в английската гимназия). Ако бях влязъл още през 1988-ма – много неща сигурно щяха да бъдат различни…

Големите промени ме завариха в Петрич. В поделението, в което служи офицерът Н. И моя милост също… Обучаваха ме да бъда командир на разузнавателно отделение в БНА. Горе-долу по това време (началото на ноември) се и заклех. В социалистическото правителство на Народна Република България. Много скоро републиката вече нямаше да я има, но социалистите – за съжаление – все още не са изчезнали безвъзвратно…

Гледахме падането на Берлинската стена по новините. В казармата гледането на новини беше задължително… Не знаехме какво точно става (все пак бяхме по на 18-19 години), но усещахме, че сме уцелили доста неподходящ момент да държим автомат и да изпълняваме чужди заповеди.

По-малко от година по-късно – вече в Горнобанската бригада – бях с автомата на гърди и облечен в парадна униформа. На плаца на поделението ни чакаха два автобуса „Чавдар“. За да ни откарат в центъра на София ако се наложи. Предстоеше последния митинг преди първите демократични избори и се очакваха сблъсъци. От нас пък се очакваше да потушим размириците (разузнавателна и парашутна рота влизаха в някаква си Група за бързо реагиране… заради която си изкарах много „весело“ всичките 12 месеца служба в единственото бойно поделение в София). Беше ни обяснено, че ако се наложи – ще трябва и да стреляме срещу тълпата…

Картината беше направо сюрреалистична. Цялата рота, облечена в парадни униформи и налягала по леглата. Спалното помещение никога не е било толкова тихо. Всеки беше забил поглед в тавана и си мислеше как така ще стреля срещу живи хора. Срещу българи..

Аз си мислех за двамата ми най-добри приятели, които по същото време бяха „навън“, студенти. И със сигурност щяха да са в тълпата…

Слава богу, тогава страшното ни се размина! Затова казах още в началото, че съм късметлия… (а и не само заради това).

Но да се върна на 9 ноември 1989 година – в Петрич. (Вече две десетилетия само се заричам, но така и не намирам време да се върна пак в този китен и пълен със спомени град, който видях последно на 12-ти април 1990-та).

В поделението имаше две млади лейтенантчета – наскоро завършили военното училище и с доста по-различно мислене от другите „фуражки“. Имахме си приказката с тях и единият (това вече месец-два след въпросния ден) ме убеждаваше, че някой ден Варшавският договор неминуемо ще се разпадне и че този ден ще е съвсем скоро. Аз тогава мислех, че момчето не е съвсем наред. За мен (а и за много други в онези години) разпадането на Варшавския договор означаваше автоматично Трета световна война. Човек е доста наивен когато е само на 19…

Варшавския договор се разпадна, но това не доведе до ядрен апокалипсис. Само дето и България се разпадна покрай него и Стената. Поне тази България, в която се живееше сравнително добре (знам, че първите 19 години от живота са прекрасни – независимо от обществения строй) и по улиците се срещаха повече усмихнати хора, отколкото намръщени. А просещи деца нямаше…

Не, не тъгувам по онзи строй и знам (въпреки, че го научих доста по късно), че тогава много добри хора са се озовавали тихомълком зад решетките. Сега обаче всички живеем зад решетки – погледнете само първите етажи на който и да е жилищен блок, къща или кооперация – а тези, които наистина заслужават, почти никога не стигат до затвора…

Политиката е мръсна работа. Градовете и улиците ни – също. А май че и душите ни не са вече толкова снежнобели…

Събитията отпреди точно 20 години, всеки е изстрадал или просто изживял по свой собствен начин. А други пък са имали късмета тогава още да не са били родени. Трети пък са били заченати точно в онези размирни времена. Може би след поредната еуфория, че лошото свърши и започва Доброто…

Днес тези деца на Надеждата са на 19-20 години. И са свикнали с мръсните улици – просто защото не помнят по-чисти.

Свикнали са и с това всичко да се мери с пари, мерцедеси и силикон. Защото такова е времето (им)…

Дано само не свикнат с мръсните души! Все пак около нас вече има толкова реклами на перилни препарати…

Тези деца ще изградят (може би) следващият обществен строй. Ние май само рушихме предишният, но без краен успех…

Тези деца са бъдещето ни…

Дано да греша, но това бъдеще някак си не ми изглежда особено сияйно…

И навън е едно мрачно и схлупено… напълно в синхрон с настроението ми.

В такива моменти си пускам някоя песен на Пинк Флойд. (Има само два вида музика – Pink Floyd и… всички останали!). За днес май най-подходящата ще е „Отвъд стената“. Това е последната песен от прословутият им албум The Wall, в който Стената най-накрая бива разрушена (албумът излиза точно 10 години преди другата Стена да я последва и с това на практика да се сложи край на Студената война).

Три години по-късно (1982) знаменитият Алън Паркър превърна този албум на Флойд в незабравим филм: – „Стената“. Ето тази песен в сцена от филма:

httpv://www.youtube.com/watch?v=AV-HlBCmnDY

Пинк Флойд нямаше да са това, което са без неподражаемите текстове на гениалния Роджър Уотърс. Текстът на тази песен също е негов. И трудно може да бъде определен като оптимистичен…

И все пак – оптимизъм има.

По-малко от година след падането на Берлинската стена, Роджър Уотърс (вече напуснал останалите от „Пинк Флойд) прави грандиозен концерт в Берлин, на които събира цяла плеяда от музикални звезди, за да изпеят същия албум – „Стената“.

С една малка разлика – финалната песен не е същата.

Рок-операта в Берлин завършва с групово изпълнение на една друга песен, която се появява за пръв път на бял свят в самостоятелния албум на Уотърс Radio K.A.O.S. (1987). Тази песен носи многозначителното залавие The Tide Is Turning.

Този концерт се състоя на 21-ви юли 1990 година. По това време аз все още бях в родната казарма, но вечерта БНТ го излъчи на живо. И успях да видя това:

httpv://www.youtube.com/watch?v=EimOHCOtCrE

Разбира се, изпълнението на Роджър Уотърс, Шиниъд О’Конър, Синди Лоупър, Джони Мичъл, Скорпионс, Браян Адамс и всички останали звезди е завладяващо.

Но още по-завладяващ е текстът на тази песен. И посланието, което този текст носи:

I used to think the world was flat

Rarely threw my hat into the crowd

I felt I had used up my quota of yearning

Used to look in on the children at night

In the glow of their Donald Duck light

And frighten myself with the thought of my little ones burning

But, oh, oh, oh, the tide is turning

The tide is turning

Satellite buzzing through the endless night

Exclusive to moonshots and world title fights

Jesus Christ, imagine what it must be earning

Who is the strongest

Who is the best

Who holds the aces

The East

Or the West

This is the crap our children are learning

But oh, oh, oh, the tide is turning