Казват, че най-тъмно било точно преди зазоряване. Има логика…

Казват също, че много хубаво не било на хубаво. Много страхлива философия.

Страх ни е да се усмихнем – да не би после и да се озъбим.

Ама то – озъбването – няма къде да ни избяга. Независимо дали ще треперим като мишки или ще се извисим като орли нависоко. Без да ни пука, че от високо се пада най-лошо…

Никой не е безсмъртен. Освен човешката глупост. Но и най-глупавите хора умират. Не е там въпросът…

Въпросът е как ще изживеем отреденото ни време от часа Х – на раждането ни – до онзи час, дето никой не го знае предварително кога ще е. (И така и трябва – да сме в неведение).

Въпросът е защо да ни е страх не само да живеем – а да живеем на пълни обороти? Тъпо е…

Няма смисъл да се страхуваме да ни е хубаво. Нали точно това е смисълът на живота – да ни е хубаво, а не да се мъчим и да страдаме?!

Най-робският страх е да не смеем да се радваме на хубавите новини и неща, които ни се случват – да не би да ни чуе Дяволът. Или някой да ни завиди и да ни погледне с лоши очи…

В този свят най-щастливи са лудите. Тези, които винаги са извън тъпите ни норми, правила и стандарти…

Никой луд не нещастен – всички луди са щастливи до козирката. И нас, нормалните, това май ни дразни толкова много, че с благородни мотиви се стремим да ги затворим зад дебели стени и да отровим щастието им с медикаменти.

(Винаги съм се възхищавал на това как нито един луд не се мисли за счетоводител, водопроводчик или библиотекарка – всички си вярват, че са императори, императрици или някоя друга важна личност).

По дяволите здравия разум, правилата на другите и поговорките на народ, който е свикнал само да оцелява – понеже преклонената глава ятаганът великодушно я подминава!

Искам да заблестя – като луд диамант!

И не ми пука колко ще продължи всичко това…

httpv://www.youtube.com/watch?v=BLKiMbC6s2k