Гунди Незабравимият

Ако някой ден измислят Машина на времето, едно от желанията ми ще бъде да ме върнат поне 40-50 години назад. За да мога да гледам наживо поне един мач на Гунди…

Всъщност, може би това е егоистично и би трябвало да поискам да ме върнат на една точна дата – 30 юни 1971 г. За да се опитам  да убедя Гунди и Котков да не тръгват за Враца…

(Бих се опитал да убедя в същото и Ботев. Той също намира края си във Врачанския балкан. И – също като Гунди – е бил само на 28…)

Ако на този ден не беше се качил в прословутата Alfa Romeo, днес Гунди щеше да празнува своя 67 рожден ден. И може би щеше да споделя съдбата и на останалите спортни легенди – тъжни и безпарични старини, забвение и самота…

Съдбата обаче е милостива – не позволява това да му се случи. И той изгаря – за да свети десетилетия след това в паметта на милиони българи. (Пък и това си е стара наша традиция – още от прабългарски времена – да пращаме най-достойните си люде директно при Тангра).

Може и да бъркам, но в най-новата ни история българския народ излиза масово на улицата само два пъти: през незабравимото американско лято на 1994 и близо четвърт век по-рано – на погребението на Гунди. (Що за народ сме щом само коженото кълбо може да ни вдигне задниците от диваните… това е съвсем друга тема).

През онзи юнски ден над половин милион българи идват, за да се сбогуват с двете непрежалими футболни легенди. Доброволно, без строй и партийна повеля. Даже напук на Партията, която толкова се стряска от всенародната обич, че взима крути (и от днешна гледна точка – малоумни и жалки) мерки. Питам се какво ли им е било на онези агентчета на Държавна сигурност, които са били натоварени с отговорната мисия… да късат некролозите на Гунди?! И да следят, че в следващите некролози няма да се споменава час и дата на панахидата – за да няма пак народни вълнения. Жалка история!

Още по-жалки са днешните (всъщност те не са от вчера) напъни на част от „червената“ България да очерни паметта на Гунди и да омаловажи футболните му или чисто човешки достойнства.

Върхът беше Фейсбук групата с красноречивото заглавие „Гунди е разложен труп„. Публикувам линк към въпросната страница не за да правя реклама на психопатите, които са я създали – а да помоля всеки здравомислещ човек да докладва тази група, заради отвратителното й съдържание. А на авторите й ще кажа само това: Всеки един от нас – включително и вие, душици дребни – ще се превърне в разложен труп. Но в легенда като Гунди – едва ли!

И за да не ме обвинят в клубна пристрастност (никога не съм крил, че сърцето ми е синьо), ето оценката за Гунди на една от „червените“ легенди:

„Приятел в живота. Съперник на игрището. За един футболист е трудно да бъде на върха в период от шест, осем или десет години. В този период нашият футбол имаше и други големи таланти, но това, което Аспарухов носеше със себе си, го отличаваше. Той слагаше завършека на това, което правеха другите – головете, фигурата му, финесът, с които играеше, го правеха любимец на всички зрители, независимо дали са привърженици на Левски, или на другите отбори. Не трябва да го сравняваме с никого. Той си беше Георги Аспарухов, такъв го знаят футболна Европа и светът.“

Димитър ПЕНЕВ (защитник на ЦСКА и България)

Ако и това не стига – гледайте който и да е от архивните записи с интервю на Георги Аспарухов! Ще видите един усмихнат и невероятно скромен човек. Човек с качества, които сега отчайващо липсват – не само в  днешните футболисти, но и в повечето съвременни българи…

Аз не си спомням Гунди. Бил съм само на годинка и нещо когато е изгорял, недалеч от родния ми град.

Но помня, че виждах усмихнатото му лице – от снимките по стените на десетки магазинчета, дюкянчета, работилнички, канцеларии (тогава не им викаха „офиси“) и дори домове. По онова време по стените имаше и много портрети на един мустакат грузинец… но смея да твърдя, че снимките на Гунди бяха повече. А и той гледаше много по-усмихнато…

Да си спомним за легендата!

Наричаха го Гунди…

.

httpv://www.youtube.com/watch?v=HACLclpZSKA