Пре-мълчание

Дразнят ме. Хората ме дразнят. Но си мълча. Да не си разваляме отношенията…

(Ама това мълчание ме дразни още повече).

Особено ме дразнят тъпанарите. Не може да си на 40 и кусур години и да пишеш превъзходна степен без тире. Не може да си тъп като гъз, а да се мислиш за професор.

Най-много ме дразни когато тъпите задници застанат пред микрофон. Излъгах. Повече ме дразни когато ми дават лични съвети как да живея.

Ще ми се да им кажа къде точно да си наврат тъпите съвети. Но си премълчавам.

Преглъщам гнева си и се самоуспокоявам:

„Това не си ти! Ти си добър. Толерантен. Обичаш хората. Разбираш ги. Поставяш се на тяхно място. Не ги съдиш…“

Преди номерът минаваше. Ама сега – хич.

Хората са си същите (тъпанари), както преди. Явно аз съм друг.

Или просто съм задник.

(Поне веднъж и аз да съм като хората!)

Цар Траян може и да има кози уши. Ама на никой не му дреме…

А в наше време клетият бръснар нямаше да изкопае дупка – а щеше да туитне новината или да я постне във Фейсбук.

iZadnici колкото щеш. Ама хората са кът. Що така стана?! Имам само един отговор… но не е никак цензурен.

Много нецензурни неща се въртят в главата ми напоследък. Но и тях си ги премълчавам.

Да не развалям интонационната среда.

Овълчил съм се нещо напоследък. Зъбя се за щяло и нещяло… И не гледам хората в очите – а в гръкляна.

Може да е просто някаква фаза. Или от времето… недоспиването… ретроградния Меркурий…

А може и просто да чакам пълнолунието. За да си повия на воля.