Притча за чуждите обувки

Един ден пътувах в метрото, когато на една от спирките се качи мъж на средна възраст с две деца на около 5-6 години. Мъжът се настани на седалката до мен и потъна в размисъл, а през това време децата се развилняха из цялото купе. Тичаха, викаха, закачаха се с другите пътници – а мъжът си седеше безучастно, забил поглед в пода. Възмущението ми преля и с разтреперен от гняв глас му креснах: „Господине, вижте какво правят децата ви! Моля, усмирете ги и им направете забележка!“

Мъжът се стресна, сякаш излезе от някакъв полусън и трескаво се огледа наоколо. После ме погледна сконфузено и тихо ми каза: „Много се извинявам! Току-що бяхме в болницата. Съобщиха ми, че майка им е починала… а аз още не знам как да им го кажа…“

Не е трудно да си представите как се е почувствала в този момент възмутената гражданка. Всеки от нас все някога е изпадал в подобна конфузна ситуация. Когато сме давали воля на „справедливия“ си гняв – само за да разберем, че не винаги нещата са такива, каквито ни изглеждат на нас. От нашата си камбанария…

Вече не помня откъде точно научих тази история. Но самият аз съм изпадал в подобни ситуации неведнъж. И всеки път урокът е като звучна плесница…

Англоезичните народи имат един любопитен израз: „Ако ти беше в моите обувки…“ („If YOU were in MY shoes…“).

Ако можехме да се поставим на мястото на другия, ако можехме да видим същата ситуация през неговите очи… сигурно нямаше да бързаме да се гневим, да сочим с пръст и да раздаваме „справедливи“ присъди…

Ако знаехме, че човекът, който ни е нагрубил е на ръба на нервна криза – може би нямаше да му отвръщаме с още по-голяма грубост. Или щяхме да си спомним някой момент от биографията ни – когато и ние сме били притеснени и невъзпитани…

Ако подозирахме, че джипът, който почти щеше да ни прегази и мина на червено, кара ранено дете към болницата – едва ли щяхме да го „анатемосаме“ с дежурното „Шибана мутра!“. И да окаляме с ненавист собствената си душа…

Примери още много. Такива неща се случват постоянно. Всеки миг. Около нас. И с нас…

Ама и ние бързаме. Пък сме и прекалено нервни. Нямаме нито време, нито желание да походим с чуждите обувки…

… и затова все ни стяга чепикът.

httpv://www.youtube.com/watch?v=-4YEW8uibkY

СНИМКА: Propaganda Panda

 

Facebooktwitterpinterestlinkedinmail

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...


8 коментара

  1. райна wrote:

    „И да окаляме с ненавист собствената си душа…“
    Веднъж се прибирам по уличката край църквата и виждам две хлапета на около 3-4 години бодро крачат към голямата улица с трафик. Разкрещях се и хукнах. Един шофьор наби спирачки и ме направи на салата (яко се беше уплашил и той). Каква майка съм! ругатни, псувни! Даже не му казах, че не познавам тия деца. Ама и не му се разсърдих, де

  2. Veronika wrote:

    Разплаках се…

  3. Miramax wrote:

    Сякаш се огледах в днешния ти размисъл. От вчера ми е криво. Прибирайки се от работа , към 21:30 , спрях за цигари пред кварталния магазин. Станах свидетел на грозна сцена. Едно момче на възраст не повече от 20 години, вървеше срещу един „истински мъж“, който му крещеше с цяло гърло :“Кой си ти да ми звъниш по това време беее, как ще притесняваш семейството миии“ След него се втурна още един мъжага, който хвана момчето за гушата и започна да го налага с юмруци по главата! Пощурях. Оказа се, че момчето няма ключ от входната врата на кооперацията, живее на приземния етаж заедно с още трима колеги, от село , дошло във Варна преди 3 дни за да бачка по строежите. Щяха да го пребият, щото им звъннало на му отворят!!! Е, искам да се махна от тук..наистина го искам..Ще си плюя на петите на 44. Нямам сили..

  4. Хубаво е да можем да се въздържаме от подобни емоционални реакции поне за няколко секунди. Признавам, че и на мен понякога ми се е случвало да реагирам импулсивно като цитираната в историята госпожа…

  5. Радвам се, че всеки е открил по нещо за себе си. Затова са притчите…

    (А и блоговете) 🙂

  6. Колко са хората, които като се качите всеки ден в метрото виждате, че гледат в пода……? Ей това е много тъжно!

  7. Ivan wrote:

    Разказа за метрото е от книгата на Стивън Кови 🙂

Leave a Reply for Dimitar N. Mitev

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.