Днес – без особена видима причина – се чувствам някак си особено. С повишена емоционалност и сигурно това също не е случайно. Бях предвидил да публикувам цели две „сериозни“ статии с бизнес насоченост. Но вместо това реших друго – да си поговорим за три много важни (поне за мен) неща: Величието, Чудото да бъдеш човек и Пътят със Сърце. (Както казва моят любимец Стив Джобс – три прости неща, нито повече, нито по-малко).
ВЕЛИЧИЕ (GLORY)
Спомняте ли си Пол Потс? Онзи пухкавичък продавач на мобилни телефони, който беше толкова притеснен на първото прослушване за първото издание на Britain’s Got Talent и едва не се разплака, след като журито го допусна до следващия кръг…
А спомняте ли си физиономиите на същото това жури когато Пол застана за първи път пред тях и на въпроса какво ще изпълни, отговори смутено: „Ще ви изпея опера“?
В очите им се четеше премерена досада и твърдото убеждение, че ги очаква поредния загубеняк, който си мисли, че може да пее.
Но след секунди Пол наистина запя. И не след дълго тримата от журито бършеха сълзите си и ръкопляскаха с възхищение – заедно с цялата публика в тази огромна зала.
Вижте сами:
Познайте кой спечели първото издание на Britain’s Got Talent?! 😉
Точно така – Пол Потс.
Две години по-късно той е вече световна знаменитост. Канят го в най-известните шоупрограми по цял свят, има не само собствен уебсайт, но даже и собствена страница в Wikipedia.
И в тази страница той не е представен като продавач в магазин за мобилни телефони, а по съвсем друг начин:
Пол Робърт Потс (роден на 13-ти октомври 1970 г.) е британски тенор, който спечели първото издание на Britain’s Got Talent през 2007 година, пеейки арията „Nessun Dorma“ от операта на Пучини „Турандот“.
Пол Потс – също като Сюзън Бойл и още стотици подобни примери за изненадващи таланти – е от хората, които разкриват своето Величие.
Изненадват ни с огромния си талант, който почти винаги е скрит зад непретенциозна външност или скромна професия. А ние сме изненадани точно защото сме свикнали – погрешно – да съдим за хората според външния им вид, облеклото, професията, статуса и всякакви други второстепенни неща…които не винаги са мерило за истинската стойност на човека.
Може би не във всеки, но в много от хората се крие подобен огромен талант. И много от тези таланти остават скрити завинаги (тъжно е, но е факт!). Защото хората се страхуват да покажат на света своето Величие. Страхуват се да разчупят „рамката“ в която са ги поставили другите и с която се живее толкова удобно и безпроблемно. Страхуват се да скъсат оковите на средностатистическото си живуркане…
Този страх е донякъде естествен и обясним. Но ако му позволим да ни спре – по пътя към Величието – това не е само грях към себе си. Това е и грях към всички останали – които са жадни за талантите ни – и не на поседно място, това е и грях към Онзи Там Горе…който не ни е дал тази дарба, за да я крием от света.
ЧУДОТО ДА БЪДЕШ ЧОВЕК
В този свят, в този живот, всички ние постоянно сме изправени пред най-различни моменти, в които трябва да вземем решение. Да направим своя избор.
И всеки избор, всяко решение, определя как ще се развие животът ни от тук нататък. С решенията си ние буквално изграждаме своята Съдба. (Разбира се, съдбините на тези, които се страхуват да вземат каквото и да решение вече не са в собствените им ръце – а в ръцете на хората, които така или иначе взимат решенията вместо тях).
Според един автор, който изключително много ценя – Карлос Кастанеда – изборът, всъщност, е само един. От нас се иска да изберем само една от двете опции: ужасът да бъдеш човек или чудото да бъдеш човек:
– Човек трябва да поема отговорност за това, че живее в един необикновен свят- каза Дон Хуан.
– Знаеш колко необикновен е този свят, нали?
Кимнах с глава утвърдително.
– Не говорим за едно и също нещо – каза той. – За теб светът е необикновен, защото ако не се отегчаваш, си скаран с него. За мен светът е необикновен, защото е удивителен, страшен, тайнствен, неразгадаем; мен ме интересува да те убедя да поемаш отговорност, че живееш тук, в този чуден свят, в тази приказна пустош, в това приказно време. Исках да те убедя, че трябва да се научиш да правиш всичко съзнателно, защото ще останеш тук за кратко време, всъщност прекалено кратко, за да бъдеш свидетел на всичките му чудеса…
– Можеш да оцелееш единствено като воин по пътя на познанието – каза той. – Защото изкуството на воина е да изравни ужаса да си човек, с чудото да си човек.
Най-лошият избор е да не направим този избор. И да оставим собствения си живот в ръцете на другите…
(А може би точно в това се крие ужасът да бъдеш човек?!)
ПЪТ СЪС СЪРЦЕ
Джак Корнфийлд (Jack Kornfield) има издадена на български език книга със същото заглавие – „Път със сърце„. Горещо ви препоръчвам да я прочетете – бавно, с наслаждение и без напрежение – но не за тази книга искам да говоря точно сега.
Пътят със сърце също е въпрос на избор. И то много важен избор.
Избор, който правим не с разума си – защото разумът ни много лесно се повлиява от другите. От чуждите мисли, желания и цели…а не от собствените ни.
Този избор правим точно със сърцето си. Защото сърцето ни не лъже…
За разлика от Разума, Сърцето ни винаги знае кой е правилния път за нас. Но не винаги се вслушваме в гласа му. И тогава вървим по чужди пътища, следваме чужди мечти и когато разберем, че това не е правилно – обикновено е твърде късно да поемем по нов път.
Вслушайте се в собственото си сърце! И изберете Пътя си – преди да е прекалено късно!
Защото само този път е истински и радостта от него не е в крайната му цел, а в самото пътуване…
Ето пак малко от мъдростта на Дон Хуан:
„За мен има само пътуване по пътища, които имат сърце. По всеки път, които има сърце. По него аз пътувам и единственото предизвикателство, което си струва е да измина пълната дължина. Там аз пътувам и гледам, гледам останал без дъх.“
Защото – по думите на един друг гениален писател:
Животът не се измерва с броя на вдишванията ни,
а с моментите, които спират дъха ни!
Още по темата:
Изпълнението на Пол Потс на финала на британските награди
Още цитати от Карлос Кастанеда
Facebook
Twitter
Youtube
RSS
Ех, защо хората не споделят радостта и емоциите от статиите ти?! Дали само аз така ги приемам или просто другите не смятат за нужно да споделят това, което предизвикват статиите ти чрез твоето поведение? А то е толкова наситено с положителна нагласа и толкова даващо сила и вяра в успеха! Толкова ли малко хора си даваме сметка, колко важни са тези коментари и тази обратна връзка, и как те/тя са стимулът за пишещите и творящи, раздаващи се хора!
Та нали двуполюсността е винаги основата за всичко – ако само едната страна прави нещо, а другата си трае, тогава първата как и защо да продължава да го прави след като не вижда ефекта! Да, Пламен може би вижда ефекта сред близките и познатите си, но той и без блог може да стига до тях!
Защо така се получава? Не разбирам – ти искаш да даваш всичко, което си научил, защото и за мен това е най-висше желание, да споделяш с останалите прекрасните неща до които си достигнал и които безспорно НОСЯТ ЩАСТИЕ за тези, които могат да го разберат, а в същото време няма кой да ги приема или поне не е видно, че има такива хора.
Не зная какво става, хора, моля ви пишете защо така се получава? Защо винаги се губи обратната връзка? Толкова ли е трудно и времеемко да споделите с точно 2 изречения емоцията, която е предизвикала във вас определена статия?
На мен вече чак ми е неудобно да оставям коментарите са на одобрение, кеф, възхвала, доволство и всичко останало, което се появява благодарение на тези статии и на доброто, слабо казано, желание на автора да ни даде да „бръкнем в неговата кошничка“!
Пламен, извинявай, че задавам тези въпроси вместо теб. Не го правя за да ти бъда адвокат или ПР, просто наистина се интересувам защо хората не ценят обратната връзка за добрите неща, които стигат до тях, а в същото време ако трябва да изразят личното си становище от нещо, което ги е засегнало пряко и обикновено по неприятен повод, почти винаги намират време!
„Днес – без особена видима причина – се чувствам някак си особено. С повишена емоционалност и сигурно това също не е случайно.“ Интресно, но аз се чувствам по същия начин днес. И тази статия дойде точно навреме. Благодаря!
P.S.
Можеш ли да направиш нещо, за да не ми изчезва това, което съм написала, като коментар, ако пропусна да попълня „задължителните“ полета.
Искам да направя и коментар по пръвата част на статията ти. Доста често талантите не успяват да изгреят не защото им липсва смелост, а защото понякога е направо невъзможно човек да пробие сам-самичък. Който има късмет, бива „открит“, но който няма, може и да си залезе просто така, без да успее да го „види“ някой. Твърде често, да не кажа постоянно, ние – обществото, създаваме едни нагласи, слагаме сами нещата в рамка, залепяме етикети, а след това се чудим защо тези хора се „крият“ или крият таланта си. Ами много просто – дори да се опитат сами да пробият, общественото мнение, нагласи и най-вече критика успяват да смачкат зародиша. Доста често тези хора са достатъчно свити и скромни, както сам казваш, поради което трудно биват забелязани, просто защото не са попаднали на подходящото място. Когато категоризираме някой като успял, даваме ли си сметка, че всъщност има много, ама много по-успели хора сред нас, навсякъде околко нас, които трудно се забелязват, САМО защото не са се набили на очи и защото са скромни и не търсят публичност на успялостта си! Обаче тези, които искат да успея и има какво да дадат се стряскат от визията на толкова успелите хора и си мислят, че те са кой знае какво и че са недостижими. А всъщност те са едни от нас, просто успехът за всеки се измерва по различни критерии! Както и истината – тя е различна за всеки, но пак си е истина сама по себе си.
Според мен е изкуство, тънкост и талант да се научим да виждаме потенциала в един все още нереализирал се успял човек, а не само когато той е вече успял да му се възхищаваме! Последното всеки го може, но първото е много по-трудно, за сметка на това, много по-важно и ценно! Това е едно мое размишление, което смятам за редно да споделя, защото виждам колко е важно да се научим да се подкрепяме, когато имаме нужда. Покрай мен е пълно с такива хора, които могат и искат да дават, но не знаят какво и как да направят и виждайки всички „лъскави“ истини, показани за успелите хора, те по-скоро се дърпат в черупката си заради комбинацията от ниското самочувствие и масовата човешка критичност, която почти винаги първо хули и след това евентуално може и да похвали! Да, има и доста такива, които нямат липса на добро самочувствие и обикновено те успяват да „изгреят“, но има и твърде много от другите!
Добрите думи, споделени от сърце, могат да вдъхнат толкова много кураж, смелост и вяра във всеки човек, който има нужда само от подаване на едно пръстче! Е, разбира се, когато търсим вярата навътре в нас е най-добрият вариант, но пътят до него е дълъг, стръмен и труден, а за да станат хората успели и „лъскави“, те също са тръгнали отнякъде! Нека не го забравяме и ако може да бъдем повече подаващи ръка, отколкото размахващи пръст. Второто всеки го може!
Абсолютно си права, Екатерина.Всеки път ми се иска да благодаря за това, което публикува Пламен.Не намирам време да прочета и да изгледам всичко, защото нямам PC в къщи, а само в офиса, но ми е безкрайно полезно това,което прави Пламен за всички нас! Дано добротата му да го прави щастлив!
Катя, благодаря ти за пореден път за отделеното време и изразените оценки!
(А с този размах на писането – направо си готова за собствен блог!) 😉
Няма да се спирам подробно на всичко, за което си писала, но ще кажа само, че „Винаги“ и „Никога“ са думите, които ВИНАГИ използваме по погрешен начин и почти НИКОГА не сме обективни когато правим глобални заключения. 🙂
Свят голям – хора всякакви!
Гледах този клип за първи път в началото на миналата година и ме разтърси (благодаря на Гери, че тогава сподели линка). От тогава си го пускам много често – всеки пък когато имам проблеми или смятам, че не мога да се справя с нещо.
Нека и ние да не спираме да мечтаем като него.
https://www.youtube.com/watch?v=K_5W4t_CBzg&feature=related – изпълнението му на финала.
Пламене, много хубава статия. Благодаря ти за клипа с Пол Потс, трудно е да се изрази с думи въздействието му.
Как да започна? Ако беше малка мушица може би би проникнал в мислите ми и тогава бих казала, че си преписал всичко това от мен, ноооо това не е така и затова си казвам, че закона за привличането проста работи. Пламене, това са моите стълбове в градежа на собствената ми съдба. Откакто правя своя избор. откакто решенията, които вземам са лично мои с ясното съзнание, че всички последици за си за моя сметка. Обичам живота си такъв какъвто си го правя и пътя, по който вървя го вървя със СЪРЦЕ.
Стискам ти ръката, Пламене!
Не съм чак толкова всемогъщ! 😉
Просто попълвай задължителните полета – те не са чак толкова много. А и не пращам частни детективи да проверят дали името, е-мейла и уебсайтът наистина са твои… 🙂
Трябва да е второто – за закона за привличането. Просто няма начин да съм малка мушица…(за малко слонче може и да мина) 😀
А можеш ли поне да ги оцветиш в някой по-ярък цвят или по-друг начин да отбележиш това, което е „задължително“, за да не го пропускам,моля?
Едва ли има нужда – полетата са общо само три…и срещу две от тях пише „(задължително)“. По-ясно от това… 😀
Пламене, много хубава, вълнуваща, разтърсваща статия!
Катя, ти наистина си готов блогър. Ако още не си открила своя талант, помисли си сериозно. Все пак, късметът е нещото, което се дава на всеки поравно, останалото е наша работа /както в приказката ‘Добрата сполука’/.
Pingback: 10 причини да сме заедно – след 22 дни (част първа) | Blogatstvo.com