Blogatstvo.com » Други теми

Завръщане с камбанен звън

Пламен Петров — Thu, 09 Sep 2010 21:25:05 +0000

Слуховете за моята блогърска смърт са силно преувеличени. За съжаление на много хора, не съм се отказал. Просто имах нужда от почивка.

И камбаната не бие на умряло. Напротив -- бие за събуждане.

Отново съм на бойна нога -- за поредната си шътокуа от виртуалния амвон на моя блог. (В друго време и при други обстоятелства, от мен може би би излязъл добър проповедник… но към днешна дата никоя религия не е достатъчно неопетнена и искрена, за да привлече сърцето и душата ми).

Връщам се -- по-смирен от преди. Но това не е кравешкото смирение на приелия кармата си. По-скоро е нещо като power-saving режим -- за пестене на нерви, енергия и сила. И изразходването им само за подходящи дела (и думи).

Завръщам се -- без дори да съм бил другаде. Защото всички сме само тук и сега. Нищо, че се преструваме, че не е съвсем така. (Лъжем само себе си!).

Идвам си у дома -- без да съм забравил това, което е било, но и без да гледам назад. Имам нови идеи, не по-малко луди от предишните. И наистина не подозирате какво ви чака…

Може би занапред ще пиша по-малко за вас -- и повече за себе си. Защото това е истинският начин да пишеш Истината…

Някой неща ще си останат същите. Други -- никога повече няма да са както преди. Но така и трябва…

Защото не е важно за кого бие камбаната.

По-важното е кой има уши да я чуе…

Никой човек не е остров, затворен в себе си;

всеки е парченце от сушата, частица от океана;

и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява,

тъй както ако нос е бил отнесен или домът

на твой приятел, или пък твоят собствен;

смъртта на всеки земен жител ме отслабва, защото съм частица от човечеството;

така че никога не питай за кого бие камбаната;

тя бие за теб.

Джон Дън (1572 г. -- 1631 г.)

www.youtube.com/watch?v=nVxnNNGjubg

Carpe diem

Пламен Петров — Wed, 01 Sep 2010 08:39:30 +0000

Има неща, които всеки от нас уж знае… но упорито се прави, че е точно обратното. Например, това, че всеки от нас ще умре -- рано или късно. И родителите ни ще умрат, и децата ни… всички. И единствената причина за това е, че всеки един от нас се е родил. Бил е на този свят -- и затова и ще си отиде от него. Някой ден…

И въпреки, че никой не знае дали този ден ще е днес, утре -- или след 50 години -- всички се държим така, сякаш до този нечакан ден има поне едно 1000-2000 години. Че и повече…

Отлагаме мечтите си за “някой друг ден”. Докато ни изненада денят, който ни се ще да отложим завинаги. Но не можем. А и не бива…

Забравяме да дадем цялата си любов на тези, които жадуват за всяка нейна капка. Защото сега имаме “по-важни неща” за вършене. Сякаш има по-важно нещо от това да обичаш…

А когато все пак се сетим -- за даването на любов -- птичките са отлетели надалеч. Или завинаги…

Лъжем се, че ще имаме време. После. Някой ден…

Но ние никога нямаме време. Защото Времето има нас. За кратко…

И затова никога не сме тук и сега. Винаги живеем в някой отминал момент -- когато ни е било хубаво -- или в някой измислен, бъдещ момент. Когато евентуално ще сме щастливи…

Но не и днес. Не и тук. Не и сега…

И така преминават дните ни. Преброените…

Докато един ден разбираме, че не сме безсмъртни.

Но за сметка на това сме безвъзвратно глупави.

Единственият ни шанс е да бъдем щастливи днес. Тук и сега!

Carpe diem!

Докато не е станало прекалено късно…

www.youtube.com/watch?v=5L8-FTvSVxs

Когато големите мъже се радват като малки деца…

Пламен Петров — Fri, 27 Aug 2010 09:01:05 +0000

Тя може да не е красавица. Но ти я обичаш. Другите даже може би я считат за леко грозновата. Но за теб няма по-прекрасна. Защото всепризнатите красавици не карат сърцето ти да трепка така -- както тя го прави.

Това се нарича любов необяснима.

За мнозина любовта към футбола е точно това -- нещо, което никога не са изпитвали. И затова не го разбират…

Още повече когато любовта е към конкретен български отбор. За мен това винаги е бил, е и ще бъде Левски…

И снощните емоции може би са необясними за много странични наблюдатели. Дори може би им се струват инфантилни и незрели…

Ами да -- инфантилни са! Защото се радвахме като деца… (Въпреки че в по-голямата част от мача от много усти -- включително и моята -- можеха да се чуят такива реплики, по отношение на съдийската тройка от Украйна, които едно дете е по-добре да не научава никога…).

Един мач, в който имаше всичко: груба вратарска грешка и ранен гол, съмнителни (да не кажа измислени) засади и отменени голове, греда, спестени картони, два бързи гола и обрат на мача…

Накратко - Герена снощи беше истински кипящ казан от емоции. И добри и лоши…

И в този казан “вряха” близо 22-25 хиляди българи. И още в пъти по толкова -- пред телевизорите или залепени до радиото.

Но най-важното е, че накрая всички си тръгнаха усмихнати към вкъщи. (С изключение на шведите, разбира се. За втори път -- в рамките на по-малко от месец -- шведи си тръгват от Герена със сълзи в очите. Снощи, след мача, видях един коментар в спортните форуми: “Левски -- шампион на Швеция!”. Има резон…).

А още по-важно е, че през целия мач стадионът се огласяше от скандирания, от които цялата ти кожа настръхва. Ако никога не сте викали -- заедно с още 22 000 души -- и не сте били едно цяло с тях, значи за вас това ще са просто думи:

“И ПРЕДИ -- И СЕГА -- ЛЕВСКИ ЗНАЧИ СВОБОДА!”

“КАКВО Е НЕБЕТО? СИНЬО!”

“И САМО ЛЕВСКИ -- ОБИЧАМЕ ТЕ!”

Това не може да се разкаже с думи…

(част от него обаче може да чуете тук -- в любимото ми “Радо ГОНГ”)

А след края на мача видях и нещо, което бях позабравил -- факлите, издигнати нависоко и публиката, която пееше и ръкопляскаше на любимия отбор.

Защото огънят продължава да гори! А ние продължаваме да мечтаем…

www.youtube.com/watch?v=5X9YP8rBQI0

Снимка: авторът

Пърпендикулярно…

Пламен Петров — Thu, 12 Aug 2010 06:46:35 +0000

Понякога ми идва да крещя.

И точно тогава запазвам ледено мълчание.

Понякога ми идва да се махна от себе си.

Но няма как да съм си непоносим.

Понякога просто всичко е с главата надолу.

Или целият свят е станал нагоре със задника…

Понякога ми се иска да нямам сърце.

За да няма какво да бъде разкъсано и превърнато в безформена кървава купчинка…

Понякога ми се струва, че другите не ме разбират.

Но в повечето време аз не разбирам другите.

Понякога неправилните неща са най-правилни.

Понякога даже няма Добро и Зло.

Понякога дори думите са излишни, тромави и недостатъчни.

Понякога просто трябва да изкрещиш…

www.youtube.com/watch?v=TscvpdGjLrw

Бракуването като ускорител на качеството

Пламен Петров — Sun, 08 Aug 2010 06:09:43 +0000

Точно преди 12 месеца ви споделих моите 11 съвета за щастлив и успешен брак. Щото имах и специален повод за това -- 11-та годишнина от деня, в който скъсах с ергенството. (Нещо като падането на Берлинската стена, макар че много мъже гледат на това по точно противоположния начин).

Днес пак имам (почти) същия повод да говоря за почти същото. Почти, тъй като зад гърба ми вече има не 11, а 12 години брачен стаж. Макар че, като че ли съм на път да скъсам. Със стажуването. Вече се чувствам (почти) като професионалист, а не като стажант…

Но този път няма да раздавам щедро мъдри съвети. По ред причини.

Една от тях е, че за цяла година и аз малко съм поумнял (или поне се надявам да е така). И съм разбрал, че хората (още повече небракуваните) не обичат да им дават акъл и да и проповядват чужди мъдрости.

(Все пак, заслужава си да спомена само, че не преставам да мисля за етимологията на думата “брак”. И дали само в българския език тази дума има и значение на “лоша продукция”?!)

Но втората причина е истинската: тази публикация не е за вас, моите любими читатели.

Тя е само за една жена. Моята любима жена, която ме търпи и ме понася цели 12 години…

(Повярвайте, това не е никак лесно!)

Затова, ще си позволя да коленича (както на онзи 14-ти февруари на 1998-ма), да я погледна с любов право в очите и да рецитирам стихове. Собствено производство:

ВИШНЕВ СЪН

На вишната
цъфнала
в сянката
дъхава
идваш при мене,
млада и
хубава,
гледаш ме
палаво,
пиеш ме с
погледи,
правиш ме
див
и щастлив,
и жив
и игрив,
а там,
на полянката,
вият венчета
маргаритени
нашите
внуци…

…а любовта ти
ме грее
по-силно от
слънцето.

Пламен Петров
28 юли, 2010

Тона не само са мои думи. Това са думите на един щастливо бракуван мъж…

www.youtube.com/watch?v=IX5WdyRiaRA

ЧРД, Майк Рам!

Пламен Петров — Fri, 06 Aug 2010 06:33:09 +0000

В утрото на 6-ти август -- през далечната 1945 година -- един американски бомрардировач (който, между другото, е наречен Enola Gay -- но това не е някакъв гей, а името на майката на пилота… доста споменавана жена сред японското население) пуска първата атомна бомба над Хирошима. Бомбата е наречена иронично “Малчо” (Little Boy).

Пак на същата дата (нямам информация дали е било в утрото или в по-късна част от денонощието) -- само че, 23 години по-късно -- се ражда един друг малчуган. Чието присъствие в българското интернет пространство е донякъде сравнимо с ефекта на атомна бомба. Но не в лошия смисъл…

Името на въпросния “малчо” е Михаил Михайлов. Сигурно сега повечето от вас се питат: “Кой ли е пък тоя?!”.

Днес -- освен, че е годишнина от злочастната бомбардировка над един мирен град -- е и Преображение Господне. Въпросният Мишо Михайлов, в един прекрасен ден (историята също мълчи кога точно се е случило и защо) също решава да се преобрази. И от тук насетне се ражда легендарната личност Майк Рам. (Този вече няма начин да не сте го чували!)

Майк май не знае това, но когато още не се познавахме лично, а само бях мяркал името и снимката му из нета, аз -- кой знае защо -- бях решил, че това е някакъв… ирландец, който явно е женен за българка и живее у нас от дълго време. Щото говореше, все пак, приличен български…:D

Развинтената ми фантазия за пореден път ми върза дрънлива тенекия, но за едно се оказах прав -- Майк наистина е женен за българка. Прекрасната Мая. Двамата имат и две прекрасни щерки, а казват че само майсторите можели да правят момичета -- по два пъти. (Аз -- като татко на момче -- още се уча…).

Ако все още не знаете кой е Майк Рам (т.е. ако сте отсъствали от Интернет живота в България през последните поне 10 години), нека да ви помогна малко с нещо като блиц-представяне.

Майк Рам е ужасно много неща. Включително:

CEO на компанията RammSoft (тя е нещо като MicroSoft -- но с доста по-чаровен собственик);
създател на блога PM Stories (истории от света на софтуерното производство и управлението на проекти);
автор на блога The Man On The Silver Mountain (един от първите български блогове, които придобиха широка популярност и със сигурност един от най-обичаните);
основния “двигател” на Клуб “Спри и помисли” (прогресивното човечество е разделено на две по въпроса дали тази идея е осигурила запазено място на Майк в Рая или на другото място -- особено след моите 3-4 участия);
страстен туитър (според един мой приятел twitter се превеждало на нашенски като “пискун”);
не по-малко страстен Facebook потребител (от тези, дето наистина си заслужава да се “следят” и да се четат).

Ако и това не ви е достатъчно -- Майк е и един смел певец и entertainer:

www.youtube.com/watch?v=C5FhyTbsjog

На всичкото отгоре, тези, който са имали щастието да го опознаят отблизо, знаят, че Майк е и един прекрасен човек и верен приятел. А такива хора не са чак толкова много…

С две думи -- Майк Рам е едно явление. И ако в България имаше повече като него -- щеше да има по-малко от другите явления (дето ни карат да си псуваме държавата и съдбата).

И днес този “малчуган” има празник. Да му го честитим подобващо:

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАЙК!

www.youtube.com/watch?v=p9nfVrusSMg

снимка: Club “Stop and Think”

Corvus albus

Пламен Петров — Wed, 04 Aug 2010 07:35:34 +0000

Бялата врана (Corvus albus) всъщност не е чак толкова бяла. По-голяма част от тялото й е черно. Както всеки от нас си има доста “черни” черти на характера и не винаги сме толкова “бели”, колкото ни се иска на самите нас. Или на околните…

На практика, бялата врана е почти копие на сивата врана. Само че, сивото е заменено с бяло. А това не е никак малко.

Бялата врана винаги бие на очи -- повече от сивата. Същото е и в живота: сивото винаги е по-незабележимо, но да се открояваш рязко от тълпата не винаги е много здравословно.

Сивите птици -- и сивите хора -- не обичат тези с по-ярък цвят от техния. И няма да пропуснат да те клъвнат -- при всяка удобна възможност.

Когато белотата ви още не е проличала напълно, те ще ви бъдат дружки. Защото все още сте един от тях. От стадото…

Но тръгнете ли да надигате глава -- пригответе се за много крякане срещу вас. И много клюнове. В гръб…

Няма как -- да си различен си има своята цена. И тя доста често нагарча.

Не винаги ще ви разбират -- дори и най-близките.

Ще се сдобиете не само с нови врагове, но и с тълпа от “доброжелатели”, които ще се постараят -- със зъби и нокти -- да ви върнат в правия път. Техният прав път, разбира се…

И ако не успеят -- ще си покажат зъбките. И ще ви сочат с пръст. Или дуло…

Ако всичко това ви плаши -- останете си сива врана! По-безопасно е…

Но ако сте осъзнали, че няма връщане назад, бъдете наясно от самото начало какво ви чака.

Колкото по-бели ставате -- толкова по-силен ще е контрастът с голяма част от другите птици. И на повечето от тях това няма никак да им хареса. Ама никак!

Най-лесният начин да очерниш бялото е като го замерваш с кал. И други нечистотии…

Пригответе се и за това. Неизбежно е.

По някаква странна логика, още когато сме били безпомощни бебета, ние сме приели одобрението на другите като мерило за собствената си стойност. И от там почват проблемите…

Ако мама ни се усмихва и ни гушка -- ние се възприемаме като добрички и всичко ни е наред.

Обаче ако мама (или тате) са просто идиоти, които ни крещят или ни възпитават предимно с шамари… ние решаваме, че отрепките не са те, а сме ние. И не ни е никак кеф…

Много е трудно -- и болезнено -- да осъзнаем порочността на този омагьосан кръг и да го разкъсаме. Да престанем да търсим -- на всяка цена -- одобрението на другите. Да се осмелим да бъдем с различен цвят…

Понякога белите врани просто не издържат. Сами се връщат в тинята и се овъргалват докато белотата им вече не боде чак толкова очите на другите. На сивите врани…

Понякога острите клюнове на сивите врани стигат до сърцето ни. И го пронизват. Фатално…

Но много бели врани успяват да оцелеят. И да съхранят цвета си. Същността си…

Защото птиците са създадени да летят.

Освен ако не са кокошки…

www.youtube.com/watch?v=7nDSzf6zFPk

Футболът е за хората!

Пламен Петров — Mon, 02 Aug 2010 07:46:35 +0000

В един стар виц се разправяше как изтормозен нашенец звъннал до Енергото, но се оказало, че сбъркал номера и отсреща било Топлофикация. Нашенецът обаче уважил и тях -- подобаващо.

Същото нещо може да направим и ако решим да звъннем на БФС, но вместо това наберем телефона на ПФЛ, ТВ+ или собствениците на ЦСКА. А и не само…

За всички тях е моят по-здрав.

Преди броени дни, отборът с може би най-много привърженици в България, игра важен мач в европейските футболни турнири. В Швеция -- не в някое затънтено африканско село.

Буквално милиони българи се надяваха да гледат този мач. Едни, защото играеше любимия им син отбор. А други -- по традиция -- щяха да стискат палци “сините” да се издънят, за да има после какво да радва дните им. Щото техния любим отбор нещо не го бива и в това…

И едните и другите бяха доста стреснати, че правата да излъчват мачовете на всички български отбори в евротурнирите (а те не са чак толкова много) бяха спечелени от никому неизвестна кабеларка. Доскоро известна като ТВ+, но за всички почитатели на футбола, въпросните “професионалисти” ще си останат само като ТВ Минус…

Заслужено. Щото не само, че достъп до тази кабеларка имат изключително тесен кръг зрители, но дори и те не можаха да гледат въпросния мач между отборите на шведския Калмар и родния Левски. Нямало техническа възможност. А според мен, някои хора просто нямат акъл…

Нагло и изключително малоумно е да нямаш достатъчно техника и/или професионализъм да отразиш един такъв мач, но да не го “пускаш” и на други телевизии -- които са доказали, че могат. На бас, че дори тези от Канал 3 щяха да намерят начин! Ама то не става само с ядене…

Народът ни има една много хубава приказка за лакомия гъз. И шведите го доказаха. Пуснаха възможност мача да се гледа в реално време в интернет сайт -- срещу такса от 5 евро. 94 000 българи са се регистрирали в сайта! Деветдесет и четири хиляди! Оставам на шефовете на въпросната кабеларка да умножат това число по 10 лв (5 евро) и да си направят сметката колко са загубили от “професионализма” си…

Шведите също дадоха урок по професионализъм. И тяхната техника не издържа на такъв масов интерес и след 40-та минута сървърът просто се срина. Но хората се извиниха и казаха, че ще върнат парите на всеки един от 94-те хиляди запалянковци. От родната кабеларка извинения не чакайте! Най-много пак да ни заплашат със съд, че петним името им… И професионализмът също…

Ама не е луд този, дето яде зелника. Има една организация, чието име може да спечели всеки конкурс по ирония: Български Футболен Съюз.

Че не е съюз е ясно на всички -- там лагерите и групировките са повече от задграничните командировки на шефовете им. А повече кухи картуни има само в някое от двете ни силови министерства…

Че не е и български вече стана ясно и на малките деца. Щото Левски е български отбор -- един от най-обичаните -- ама на никой не му пука. Пък и безхаберието на БФС не е в ущърб само на запалянковците на “сините”. На тях не им пука, независимо кой е отбора… защото нямат и нищо общо с Футбола.

Още едно трибуквие -- ПФЛ -- има на хоризонта. Професионална Футболна Лига…

Само че, ако и тия бяха (поне малко) професионалисти -- футболът ни нямаше да е толкова аматьорски. И толкова лигав…

Да дойдем и до четирибуквието. ЦСКА.

И зад техните буквички отдавна се крият само кухи думи и доста кухи тикви. От Пернишко…

Няма да коментирам въобще защо са си още с комунистическото име, но повече ми пречи, че са още и с комунистическото мислене.

“Червените” шефове си имат някакви проблеми с “червените” запалянковци. Щото и техните запалянковци искат отбора им да бие -- а да не се излага срещу някакви от Кипър…

И понеже са им обидени -- нямало да дойдат на мача с Левски.

Голям проблем. ЦСКА уж са домакин -- макар и на стадион с името “Васил Левски” -- а пък левскарите май ще са повече! Как да решим проблема по най-елегантен начин? Има как! Правим билетите за “сините” фенове по 30 лв и им даваме само 2000. И не пускаме билети за другите сектори в свободна продажба… Гениално!

На тия боклучави глави някой трябва да им намекне, че футболът е за хората. Същото важи и за всички останали “герои”, изброени по-горе…

Футболът не е -- или поне не трябва да бъде -- заложник на ничии дребни интереси и простотия.

Футболът -- независимо на кой отбор симпатизираш -- е просто една игра. И емоция…

Но няма отбор, който би искал да си играе сам, без публика.

Защото тази велика игра е за хората. А всичките тези трибуквени и четирибуквени профани, с действията и бездействието си само пъдят хората от стадионите.

Време е да се осъзнаят. Защото -- ако успеят да си напънат мозъчните клетки или каквото там им е останало след запоите -- може би ще разберат, че на тях също са им нужни пълни стадиони.

Ние, феновете, няма да им търпим простотиите вечно. Защото няма да спрем да обичаме футбола.

А тази любов не е задължително да върви ръка за ръка с омразата…

Иначе снощи “сините” пак победиха. За пореден път.

И за пореден път “вечното дерби” беше пред обидно малко публика. Защото някои се постараха да стане точно така…

Ще има още такива дербита. Следващото ще е напролет. На Герена…

И простотията все някога трябва да спре.

Ало, БФС ли е? И на вас да ви… кажа истината в очите.

Не, че ви пука. Но поне ми олекна…

www.youtube.com/watch?v=RFWDi4l2Moo

Още един дъждовен ден в Рая

Пламен Петров — Fri, 23 Jul 2010 07:23:53 +0000

Шибано време! Шибан живот! И т.н.

Шибането, като процес, предполага изблик на много емоция. Отрицателна.

Ама ние вече сме обезчуствени. Обезболени. В транс…

Такова е времето… Динамично. Няма време за глезотии…

То и време няма -- все трябва да бързаш за някъде. Без часовник, без алармата на модерният джиесем си направо загубен…

Даже и баба ми знае какво е джиесем. А аз не знам кога е рождения ден на баба ми.

Нито на колко точно години е… Ще разбера, един ден -- от некролога.

Имам над 200 души в контактите на джиесема си. Но нямам и 10 пълноценни контакта с който и да е от тях. Само общи приказки…

Имам над 2000 приятели във Facebook. Истинските ми приятели, обаче, вече или не са на този свят… или са толкова погълнати от техните си ежедневни проблеми, че си пишем фалшиво весели е-мейли и нямаме време дори да изпием по една бира…

Няколко души ме познават по-добре от самия мен. Без да съм ги срещал никога. Виртуални познанства… не истински.

А отегчението ни е истинско. Live! 3D!

Колкото по-триизмерно става киното -- толкова по-двуизмерен става живота ни.

Вече не живеем тук -- а в Мрежата.

Повече от десетилетие живея в панелен блок, с население колкото едно село. Те и повечето комшии са си селяндури, но не мога да твърдя това за всички. Щото не познавам никого.

Разминаваме се като сенки покрай асансьорите и си казваме по едно учтиво “Добър ден!”. И толкоз…

Даже вече не се и поздравяваме. Аз спрях да го правя след като няколко новодошли ме изгледаха странно.

Имаме всякакви джаджи и протоколи за комуникация. Но сме забравили да общуваме.

А по-младите даже и никога не са били научени…

Все повече се превръщаме в част от интерфейса на компютрите. Допълнение към клавиатурата, мишката и монитора. Хардуер…

Зависими сме -- и пристрастени -- към всичко виртуално. И се лъжем, че е истинско…

Когато, не дай си Боже, нета изчезне за миг -- ни обзема паника.

Реалният живот около нас ни плаши. Прекалено е сив, със скучен дизайн и отчайваща графика…

Децата ни нямат родители. Но имат блог.

Родителите ни нямат деца. Но четат блоговете ни…

Нещо някъде се е объркало. Но не зная кога и как.

Не зная и дали наистина искам някой да дръпне шалтера и да сляза от информационната магистрала.

Ако животът ми имаше бутон “Like” -- не знам дали щях да кликна отгоре му…

…

Айде, стига глупости! Време е да се връщам във Фейса…

…

www.youtube.com/watch?v=Qt2mbGP6vFI

Усещане за… микроскоп

Пламен Петров — Wed, 21 Jul 2010 06:34:46 +0000

Понякога се чувствам като микроскоп. С който чупят орехи…

Не, че няма да свърши работа. Микроскопите са достатъчно твърди, за да натрошат и орехите, и нечия глава…

Но не са създадени за това. Предназначението им е друго. Истинската им същност е различна…

Микроскопите са фини уреди. Създадени са с по-висша цел. Но не са застраховани -- или предпазени -- от това някой простак да ги грабне с косматите си лапи. И да си троши орехи. За мезе…

…

Понякога си мисля, че съм сбъркал времето. Или мястото.

Може би не съм на правилния полуостров? Или континент?

Може би просто съм от неправилната страна на дъгата?!

А може и да ми е дефектен GPS-ът.

Когато стоиш (и тъпчеш) на едно място -- няма как да разбереш дали си сбъркал посоката…

…

Понякога имам нужда да се погледна в очите.

Но това -- в огледалото -- не са моите очи. Те са само отражение…

Може би затова и животът ми не е толкова истински… а е само отражение?!

…

Понякога просто имам нужда да помълча.

Но нещо в мен крещи.

И не иска да спре…

…

www.youtube.com/watch?v=hmwUIgLzVEE

Хора като телевизори

Пламен Петров — Sun, 18 Jul 2010 06:13:41 +0000

Хората могат да бъдат оприличавани и сравнявани с какво ли не… А защо не и с телевизор?!

Някои са цветни, а други -- само черно-бели.

Някои са с плосък екран. Или хумор. Други -- имат доста по-вълнуващи форми.

Някои хващат само 2-3 програми. Щото им е слаба антената…

Други са с вграден декодер. И имат стотици интересни канали…

Някои са зле настроени. Защото не са обърнати накъдето трябва.

Други са с перфектна картина -- защото този, който им пипа копчетата, знае къде да пипа…

Някои са в гаранция. Други отдавна са за боклука. Но ги държим от сантименти. Прашни спомени…

Някои имат покривчица и вазичка отгоре си. Щото са си украшение…

Други са най-важната мебел в жилището. И най-скъпата…

Има и такива, които са част от цяла уредба. За забавление…

Други са само за сериозни програми. Без глезотии!

Има и такива, които работят предимно късно вечер. След полунощ… когато възрастните искат да се забавляват с играчките за възрастни…

Вече се срещат и телевизори с картина в картината. И такива хора има, които -- без непременно да са шизофреници -- показват повече от едно лице.

Още една прилика -- телевизори на изплащане. На равни вноски…

Има и много екрани, в които просто се вглеждаме с тъп израз на лицето. И погледът ни минава през тях…

Има ги всякакви -- огромни, портативни, миниатюрни или колкото стена….

ТИ какъв телевизор си?

И уцелват ли ти копчетата?

www.youtube.com/watch?v=T1nMC6kLOYA

Нова луна

Пламен Петров — Sun, 11 Jul 2010 18:02:16 +0000

Пълнолуние. Настъпва след броени часове. И отбелязва не само новата луна. Но и ново начало.

новолунието или новата Луна е, когато Луната остава невидима за нас земните обитатели. когато се ражда отново. а с нея и ние имаме шанс да започнем отначало. да се свържем със светлината вътре в нас. да помогнем на съдбата си, като я уведомим по подходящ начин и в подходящо време за това, което желаем да ни се случи…

Nathalie, Сайтът на една жена

Луната със сигурност не е само онова кръгло небесно светило, дало хляб на толкова поети и композитори. Луната е нашия спътник. А без спътник -- всеки един от нас би се чувствал безкрайно самотен.

Луната е “виновница” не само за стотици сонати и балади. Но и за приливите и отливите. На моретата и океаните. Но тъй като, ние самите сме съставени от доста проценти вода -- бих предположил, че Луната е отговорна донякъде и за личните ни приливи и отливи.

Луната свети с отразена светлина. Светлината на Слънцето. Тя е тази, която ни вдъхва надежда, че Слънцето все пак ще изгрее, че не е изчезнало завинаги…

Луната би трябвало да бъде символ не само на любовната лирика, но и на житейската философия. Защото бива и пълна, и затъмнена, в различни фази, с различна големина, яркост… а понякога просто е скрита зад тъмни облаци…

А скоро ще е и нова. За да ни даде надеждата, че и ние можем да започнем отначало.

Дали наистина ще получим правото на още един шанс?

Дали поредният ни опит за щастие най-после ще бъде успешен?

Не чакай отговорите от Луната!

Всичко е в твоите ръце… Или сърце…

Но все пак, аз мисля, че Натали е напълно права: