Когато ставахме мъже…

 ИЛИ КАК НАПИСАХ ВОЕННО СТИХОТВОРЕНИЕ – БЕЗ ДА СЪМ ХОДИЛ НА ВОЙНА

Помня, че при първото ми пътуване в тогавашния СССР (трябва да съм бил някъде в 6-7 клас), много се впечатлих, когато видях в кабината на един ЗИЛ снимка на Володя Висоцки – на таблото, там където други си слагат икони.По онова време нашите шофьори слагаха на същото място снимки на Лепа Брена или Сиси Кеч. Ние си нямахме такъв… като Висоцки…

Моята първа „среща“ с него трябва да е била в един криминален сериал – Мястото на срещата да не се променя. На ония години този филм много ме впечатли (а и много се дразнех, че всяка серия свършваше винаги на най-интересното). И от майка ми разбрах, че главният герой е не само актьор, но и певец. Поет с китара…

От майка ми получих и първата му плоча. Както и първата му стихосбирка. После започнах да си ги купувам сам…

Започнах и сам да откривам защо този дребничък, невзрачен дори руснак с пресипнал глас и почти скандална прическа, беше спечелил завинаги сърцата на толкова много хора. Включително и в България…

В училище даже правехме сутрешната физзарядка на фона на неговата „Утренняя гимнастика„. После – когато почнахме да се влюбваме ежедневно и неспасяемо – слушахме нежните му любовни балади (любими ми бяха „Лирическая“ и „Скалолазка„) и преповтаряхме легендите за неговата първа среща с Марина Влади, когато я видял на летището и й казал: „Ти ще станеш моя жена!“.

Но най-много ни впечатляваше това, че Висоцки никога не беше ходил на фронта, никога не е бил летец-изпитател или боен пилот, подводничар, пехотинец… и въпреки това беше написал едни от най-прекрасните песни за войната, за бойното другарство и за мъжеството под пагон.

И един ден и аз така се престраших – да пиша за нещо, което никога не съм изпитал в реалния живот, но беше докоснало душата ми. И това стигаше…

СЛЕД БОЙ

на Володя Висоцки

Отново в бой
умират триста души.
И пак след бой
мъглата ни прикри.
До мен в окопа
някой тихо пуши,
а там до него
някой шумно спи.

И аз запалвам
своята цигара.
И пак посягам,
зъл и уморен,
към своята очукана
китара.
И в миг Висоцки
заживява в мен.

А утре в бой
отново ще поемем.
Ще има пак
куршуми дим и кръв.
За да завърша
своята поема
ще трябва по врага
да стрелям пръв.

Пламен Петров (C)1987

А после пораснахме. Минахме през казармата, но – Слава Богу! – не ни се наложи да ходим на война. И въпреки това, не можем да наречем всичките тези години „мирно време“…

… както не можем и да забравим поетите с китара.

И приятелите, които не се завърнаха от боя…

httpv://www.youtube.com/watch?v=NF1zaQEP0H4&feature=related

 

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags: , , , , , , ,

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

2 коментара за “Когато ставахме мъже…”

  1. А някои бяхме войници. За тия, които се интересуват за преживяното там: Когато бях войник (Поредица от есета за пребиваването ми в „родната казарма“)

    • Т. Тодоров каза:

      Сънувам го. Да бъдеш Висоцки в Съветската империя е морал, смелост и достойнство. Велик пример за това как талантът се противопоставя на посредствеността! За жалост, без достатъчно последователи.

Вашият коментар

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes