Един човек всеки ден излизал на балкона на дома си, за да пуши. На няколко метра от него – на терасата на отсрещната кооперация – винаги имало едно сибирско хъски. Кучето винаги започвало да лае по човека, когато той си запалвал цигарата и дълго време човекът си мислел, че това хъски просто има злобен характер.
Един ден обаче, докато пак си пушел, а кучето пак лаело по него, човекът се запитал дали пък това хъски просто не е самотно. По цял ден стояло съвсем само на тази тераса и сигурно лаело по него не от злоба, а защото имало нужда да си общува с някого. И понеже не можело да говори – лаело.
Човекът от тогава си променил мнението за хъскито, а една сутрин го срещнало на улицата – докато стопанката му го разхождала в квартала.
Човекът се спрял и посегнал да погали кучето, но в този миг хъскито скочило и го захапало за ръката.
Човекът се прибрал и превързал раната. Но продължил да се измъчва от въпроса дали кучето наистина било зло или го захапало просто за да привлече вниманието му…
Срещали ли сте такива кучета? А такива хора? Аз – доста.
Понякога тези, които ни “хапят” наистина имат нужда не от друго, а от внимание. И са ни захапали, защото просто не знаят друг начин, за да привлекат вниманието ни.
Много често не само околните, но и те самите се смятат за лоши и злобни. Но не са наистина…
Те са само като хъскито, което също имало нужда да бъде погалено, някой да си поиграе с него, да му обърне внимание…
Но кучетата нямат много начини да покажат чувствата си. А и дори когато го правят – не са много хората, които могат да “разчетат” правилно действията и сигналите им.
Общуването – и с хората, и с кучетата – е изкуство, което не се научава за един ден.
Но при всяко общуване най-важното е да разберем правилно отсрещната страна. Или поне да се опитаме…
Понякога ще бъдем хапани. Но ако прибързано сложим етикета “зло куче” или “лош човек” – ще се самолишим от възможността да научим един ценен житейски урок.
В такива случаи, Съдбата ни праща нови и нови хъскита. Докато се научим…
Ако наскоро сте били ухапани – спомнете си притчата за хъскито!
(Но за всеки случай – бийте си и една инжекция против бяс!) 
Няма други текстове по същата тема.
Tags: куче, общуване, самота, уроци, хапане, характер, хъски, шътокуа
Facebook
Twitter
Youtube
RSS
А среща ли ли сте хора, които просто те заговарят – в градския транспорт, на улицата, в кафенето.Държат се свойски все едно се познавате.Какво си мислите за тях? Когато си самотен не мислиш как ще те възприемат, а просто тръгваш към другия, кой с каквото може – с блага дума, с жест, въпрос или…ухапване. Изкуството да общуваме ни е вродено, защото човекът е човек сред човеци.Вижте децата как го умеят, а после… Социализацията, цивилизацията и културата ни научават на едно псевдообщуване. Когато осъзнаем, че това не е, което е – ни е нужно много време, за да се върнем към онова жизнетворящо и удоволствено общуване.
Тези – с фамилиярченето – никак не са ми любимци и на мен. Обикновено съм хладен и дистанциран с такива…
Срещала съм много хора като това хъски. И съм се убедила, че почти винаги, когато човек е агресивен, носи в себе си болка, страх, има нужда от внимание…от помощ. Но когато се опиташ да му помогнеш, той захапва ръката ти,напада те. Това е неговата отбрана. Както хиляди пъти повтарям:
Във всеки човек има Любов, достатъчна да спаси света. Но не можеш да му помогнеш да достигне до нея, ако той самият не реши.
Но наистина не трябва да прибързваме с епитетите – “лош човек” и да не приемаме поведението на такива хора лично, да не играем играта им…може би ще променим нещата просто като гледаме на тях по друг начин.
Така е…
Но универсални съвети наистина няма.
И поста, и коментарите, ме подсетиха за една песен на Бийтълс, която въпреки смешното си звучене, има стойностно послание:
“All you need is love” – та-та-ра-ра-ра-ра
Love is all you need!
(за следващото караоке може и да не съм болен – можем да оформим един дует?)
Много обичам кучета, имал съм, галил съм, чесъл съм зад ухо (много обичат). Никое не ме е ухапало досега…
Виж какво съм отговорил на Марио – ухапването беше алегория, метафора, хипербола (или каквато друга дума се сетиш за опашата лъжа).
Много често са ми идвали такива хъскита в Truden Web Site.
И наистина, повечето от тях не са злобни, но или имат нужда от внимание, или защитават кучешките си идеи с кучешко общуване (да ми простят кучетата за това сравнение).
Но това сме ние хората – кучета, крави, овни, овце, змии и какво ли не.
Трябва да научим всички езици
Пропуснал си мечките. А аз съм точно от таз порода…
Имам 8 малки кученца на 2 седмици смесица между ХЪСКИТО МИ И Немската ми овчарка. Подарявам…..
Аз си падам повече по котките – особено по сиамки.
(Но жена ми и от тях ревнува…)
То е като децата – момченцата бият момиченцата, които харесват, за да им обърнат вниамние и защото не могат да общуват с тях
П.С. Лошите хъскита са мит
В името на доброто име на хъскитата – ще направя някои самопризнания.
Историята е почти истинска – въпреки, че съм я нарекъл “притча”.
Аз съм въпросният пушач и такова куче наистина съществува. Лае ме редовно, но това с ухапването беше художествена измислица. Хъскито е невинно, но аз като автор имам право да послъгвам безнаказано…
Независимо дали историята е почти истинска или е притча тя все пак ми припомни,че неотдавна и аз имах едно подобно ухапване. Защото бях написал и публикувал нещо интересно. Прав си , приятелю! Наистина не е било от злоба, както си помислих в началото.Хапещият наистина е имал нужда от малко внимание.А общуването между хората наистина е изкуство.Затова и аз като теб вече не му се сърдя на моето хъски.И интересът към подобни блогове, четенето, свързването и ангажирането в каквато и да е форма, добавя стойност в мисленето ми и ме прави по-добър!Не спрямо другите- спямо мен, самият !
Не се познаваме, но начинът ви на разсъждения ме кара да вярвам, че ако някой ден се запознаем – никак няма да е случайно!
За мен по-важен е въпроса дали аз някога съм изглеждала като това хъски и колко е важно да се припознаеш, за да можеш да не си вече такъв. Една приятелка преди време ме попита удивена от себе си: ‘Забелязвам в себе си колко чистосърдечно се възмущавам от нечии постъпки, реакции или действия. А след известен период се засичам, че правя същото. Защо с такова упорство критикуваме другите, а пропускаме да се вгледаме в себе си?’…
Относно животните – аз също ги обичам и издирвам някой да подарява малко женско коте … ако може с по-благ характер
Интересни въпроси си задаваш, Ани…
Аз пък ти намерих един интересен отговор не е точно със хъски, а с вълци…но то си е почти същото):
ДВАТА ВЪЛКА В НАС
Притча на индианците чероки
Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:
- И кой вълк побеждава?
- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.
Поуката е:
Пушенето УБИВА.
А не мане ми хрумна идеята за куче-еколог (не знам да ли е най-подходящото). И естествено – за моята реакция в двата възможни случая
1. приятел (моето куче) – не обича циадерен дим, намира за вредни цигарите, бърка се в начина ми на живот и не спира да ми чете лекции в стил “бе я разкарай тия цигари”
моята реакция – разбирам, че му е неприятно да се пуши в негово присъствие и поеже държа на моментите ни заедно, се стремя дане пуша (много) в негово присъствие.
2. непознат (чуждо куче) – мрънка нещо за възпитание, наглост, своеволия, нахалство…бе лае си с една дума
моята реакция – паля втора цигара и деликатно и с финес издухвам дима право в носа му. Ако не реагирам досттъчно бързо, получавам захапване. Принципно съм кротък човек с благ характер;) и кучето – чуждото, не получава ритник, но и никога, при никакви обстоятелста не посягам да го погаля. ПОнякога ми хрумва идеята да онапиша гнвно писмо ( на кмета) за вредата от бездомните ( и не само такива) псета, но ми минава, сещайки се за “моето” куче.
Злобата си е злоба. Дали е куче или човек…Аз пък не се дразня от хора, които ме заговарят на улицата, в рейса…По едно време работех в един магазин. Идваха едни бабички, които не чуват, и не рядко, не разбират. Повтарях им по 3-4 пъти едно и също, а те – моля? а-аа… Колегите им се дразнеха, но аз – не. Някои от тях наистина искаха внимание, с някого да поговорят. Определено не ме дразнят. Но з л о б а т а, както и да я наричате – да, това наистина ме изкарва из нерви.
Да те захапе, защото има нужда от внимание, е дебилно и у мен не би предизвикало никакво съчувствие. Говоря и за кучетата.
Така е…
И на мен ми се ще светът да беше устроен по мой образ и подобие – ама не е.
Затова се опитвам да го приема – такъв, какъвто всъщност си е.
(Или да го променя…)
Добра “притча”, макар и лична. Ако някой прочете това което ще напиша искам съвет: Е ли възможно да си кажа истината такава каквато я виждам спрямо някой човек. Човек, заблуден във виждането си относно заобикалящата годействителност. Не промених мнението си и след като прочетох следното от Пламен Петров: И на мен ми се ще светът да беше устроен по мой образ и подобие – ама не е.Затова се опитвам да го приема – такъв, какъвто всъщност си е.
(Или да го променя…) – Според мен от всеки един човек зависи промяната за нещо добро, за нещо по-добро. Много хора говорят на инат. Защо? Да допуснем, че така им харесва. Хапят с думи. Защо? Явно такъв им е манталитета. Правят го без да асимилират какво казват и как го казват. Какво могат да направят с някои думи и с това успяват да накарат хората да си противоречат един на друг. Какви им са мотивите? Съвсем нелицеприятни. От друга страна: Възможно ли е точно манипулацията да бъде спряна и по какъв начин. Има гняв, който не може да се спре. Има разочарование, и вместо този гняв, тази енергия да се преобразува в нещо по-квалифицирано, се започват нелицеприятни спорове между хората. Толкова ли е безнадеждна ситуацията и не можем да разберем, че всеки един спор за миналото е прът в краката ни за бъдещето? От какво зависи просперитета ни? Нима не трябва да променим мислите си в нещо по-ползотворно и погледнем сами себе си – какво мога наистина да предприема, за да спра тази конфронтация между мен и теб, между мен и тях. До колко единството ни е обезличено и до каква степен изобщо това може да стане. Извинявам се. Нещо се улисах в мисли, но от друга страна наистина етиката и културата в общи линии липсват. Един лош човек винаги може да те обиди, а когато го попиташ какъв е мотива за това, взима превес наглостта. Посочваш фактите вървху които ако иска може да се замисли върху собствената си персона. Там е работата, че както казах вече на едно място, много малко хора наистина умеят да мислят, но сипят квалификации, само и само да изпъкнат на фона на всеобщото безразличие, присхем и цинизъм.
Здравейте, публикувах вашата притча в сайта http://www.prikazno.com, като поставих хипервръзка към вашият сайт. Надявам се да няма проблем. Поздрави!