Притча за хъскито

 ШЪТОКУА ЗА ХАПАНЕТО

хъскиЕдин човек всеки ден излизал на балкона на дома си, за да пуши. На няколко метра от него – на терасата на отсрещната кооперация – винаги имало едно сибирско хъски. Кучето винаги започвало да лае по човека, когато той си запалвал цигарата и дълго време човекът си мислел, че това хъски просто има злобен характер.

Един ден обаче, докато пак си пушел, а кучето пак лаело по него, човекът се запитал дали пък това хъски просто не е самотно. По цял ден стояло съвсем само на тази тераса и сигурно лаело по него не от злоба, а защото имало нужда да си общува с някого. И понеже не можело да говори – лаело.

Човекът от тогава си променил мнението за хъскито, а една сутрин го срещнало на улицата – докато стопанката му го разхождала в квартала.

Човекът се спрял и посегнал да погали кучето, но в този миг хъскито скочило и го захапало за ръката.

Човекът се прибрал и превързал раната. Но продължил да се измъчва от въпроса дали кучето наистина било зло или го захапало просто за да привлече вниманието му…

Срещали ли сте такива кучета? А такива хора? Аз – доста.

Понякога тези, които ни „хапят“ наистина имат нужда не от друго, а от внимание. И са ни захапали, защото просто не знаят друг начин, за да привлекат вниманието ни.

Много често не само околните, но и те самите се смятат за лоши и злобни. Но не са наистина…

Те са само като хъскито, което също имало нужда да бъде погалено, някой да си поиграе с него, да му обърне внимание…

Но кучетата нямат много начини да покажат чувствата си. А и дори когато го правят – не са много хората, които могат да „разчетат“ правилно действията и сигналите им.

Общуването – и с хората, и с кучетата – е изкуство, което не се научава за един ден.

Но при всяко общуване най-важното е да разберем правилно отсрещната страна. Или поне да се опитаме…

Понякога ще бъдем хапани. Но ако прибързано сложим етикета „зло куче“ или „лош човек“ – ще се самолишим от възможността да научим един ценен житейски урок.

В такива случаи, Съдбата ни праща нови и нови хъскита. Докато се научим…

Ако наскоро сте били ухапани – спомнете си притчата за хъскито!

(Но за всеки случай – бийте си и една инжекция против бяс!) 😉

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags: , , , , , , ,

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

31 коментара за “Притча за хъскито”

  1. Ивалина Ташева каза:

    А среща ли ли сте хора, които просто те заговарят – в градския транспорт, на улицата, в кафенето.Държат се свойски все едно се познавате.Какво си мислите за тях? Когато си самотен не мислиш как ще те възприемат, а просто тръгваш към другия, кой с каквото може – с блага дума, с жест, въпрос или…ухапване. Изкуството да общуваме ни е вродено, защото човекът е човек сред човеци.Вижте децата как го умеят, а после… Социализацията, цивилизацията и културата ни научават на едно псевдообщуване. Когато осъзнаем, че това не е, което е – ни е нужно много време, за да се върнем към онова жизнетворящо и удоволствено общуване.

    • Тези – с фамилиярченето – никак не са ми любимци и на мен. Обикновено съм хладен и дистанциран с такива…

    • Фасулко Коматков каза:

      Самия аз си падам малко темерут, но никога не се държа като паметник с хора, които търсят контакт, защото знам, че го правят от нужда. Дори и една усмивка, поднесена с блага дума, може да спаси онази тънка нишка в душите ни, която понякога се къса безвъзвратно и се получават сакатлъци…. Мислите ли, че онзи щатски младеж, щеше да изпонатръшка толкова невинни деца, ако получаваше внимание от околните си?!
      Налага ми се често да вися пред лекарски кабинети, където срещам много отчаяни хора, и знаете ли, когато започна да им говоря….в очите им се появява онази искрица.
      Днес ходих на стоматолог и в чакалнята имаше едно момиче(ученичка), което видимо си трепереше от страх. На мига й показах зъбната си картина, и красивото й лице засия. Предстоеше й вадене на два предни зъба! Обясних й, че съдбата й е поднесла шанс, от който трябва да се възползва, превръщайки дефекта в ефект. Обещах й да я изчакам, за да направя първата й беззъба фото сесия с личния й телефон….

  2. Роси каза:

    Срещала съм много хора като това хъски. И съм се убедила, че почти винаги, когато човек е агресивен, носи в себе си болка, страх, има нужда от внимание…от помощ. Но когато се опиташ да му помогнеш, той захапва ръката ти,напада те. Това е неговата отбрана. Както хиляди пъти повтарям:
    Във всеки човек има Любов, достатъчна да спаси света. Но не можеш да му помогнеш да достигне до нея, ако той самият не реши.
    Но наистина не трябва да прибързваме с епитетите – „лош човек“ и да не приемаме поведението на такива хора лично, да не играем играта им…може би ще променим нещата просто като гледаме на тях по друг начин.

  3. Майк Рам каза:

    И поста, и коментарите, ме подсетиха за една песен на Бийтълс, която въпреки смешното си звучене, има стойностно послание:

    „All you need is love“ – та-та-ра-ра-ра-ра 🙂

  4. Много обичам кучета, имал съм, галил съм, чесъл съм зад ухо (много обичат). Никое не ме е ухапало досега…

    • Виж какво съм отговорил на Марио – ухапването беше алегория, метафора, хипербола (или каквато друга дума се сетиш за опашата лъжа). 😉

  5. Труден каза:

    Много често са ми идвали такива хъскита в Truden Web Site.
    И наистина, повечето от тях не са злобни, но или имат нужда от внимание, или защитават кучешките си идеи с кучешко общуване (да ми простят кучетата за това сравнение).
    Но това сме ние хората – кучета, крави, овни, овце, змии и какво ли не.
    Трябва да научим всички езици 😉

  6. johndaddy332 каза:

    Имам 8 малки кученца на 2 седмици смесица между ХЪСКИТО МИ И Немската ми овчарка. Подарявам….. 🙂

  7. То е като децата – момченцата бият момиченцата, които харесват, за да им обърнат вниамние и защото не могат да общуват с тях 🙂

    П.С. Лошите хъскита са мит 🙂

    • В името на доброто име на хъскитата – ще направя някои самопризнания.
      Историята е почти истинска – въпреки, че съм я нарекъл „притча“.
      Аз съм въпросният пушач и такова куче наистина съществува. Лае ме редовно, но това с ухапването беше художествена измислица. Хъскито е невинно, но аз като автор имам право да послъгвам безнаказано… 🙂

  8. Венелин Пенчев каза:

    Независимо дали историята е почти истинска или е притча тя все пак ми припомни,че неотдавна и аз имах едно подобно ухапване. Защото бях написал и публикувал нещо интересно. Прав си , приятелю! Наистина не е било от злоба, както си помислих в началото.Хапещият наистина е имал нужда от малко внимание.А общуването между хората наистина е изкуство.Затова и аз като теб вече не му се сърдя на моето хъски.И интересът към подобни блогове, четенето, свързването и ангажирането в каквато и да е форма, добавя стойност в мисленето ми и ме прави по-добър!Не спрямо другите- спямо мен, самият !

    • Не се познаваме, но начинът ви на разсъждения ме кара да вярвам, че ако някой ден се запознаем – никак няма да е случайно! 🙂

  9. Анастасия каза:

    За мен по-важен е въпроса дали аз някога съм изглеждала като това хъски и колко е важно да се припознаеш, за да можеш да не си вече такъв. Една приятелка преди време ме попита удивена от себе си: ‘Забелязвам в себе си колко чистосърдечно се възмущавам от нечии постъпки, реакции или действия. А след известен период се засичам, че правя същото. Защо с такова упорство критикуваме другите, а пропускаме да се вгледаме в себе си?’…
    Относно животните – аз също ги обичам и издирвам някой да подарява малко женско коте … ако може с по-благ характер 😉

    • Интересни въпроси си задаваш, Ани…

      Аз пък ти намерих един интересен отговор не е точно със хъски, а с вълци…но то си е почти същото):

      ДВАТА ВЪЛКА В НАС

      Притча на индианците чероки

      Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
      Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:

      – И кой вълк побеждава?

      – Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.

  10. Поуката е:

    Пушенето УБИВА.

  11. pouvoir каза:

    А не мане ми хрумна идеята за куче-еколог (не знам да ли е най-подходящото). И естествено – за моята реакция в двата възможни случая
    1. приятел (моето куче) – не обича циадерен дим, намира за вредни цигарите, бърка се в начина ми на живот и не спира да ми чете лекции в стил „бе я разкарай тия цигари“
    моята реакция – разбирам, че му е неприятно да се пуши в негово присъствие и поеже държа на моментите ни заедно, се стремя дане пуша (много) в негово присъствие.
    2. непознат (чуждо куче) – мрънка нещо за възпитание, наглост, своеволия, нахалство…бе лае си с една дума
    моята реакция – паля втора цигара и деликатно и с финес издухвам дима право в носа му. Ако не реагирам досттъчно бързо, получавам захапване. Принципно съм кротък човек с благ характер;) и кучето – чуждото, не получава ритник, но и никога, при никакви обстоятелста не посягам да го погаля. ПОнякога ми хрумва идеята да онапиша гнвно писмо ( на кмета) за вредата от бездомните ( и не само такива) псета, но ми минава, сещайки се за „моето“ куче.

  12. shining_star каза:

    Злобата си е злоба. Дали е куче или човек…Аз пък не се дразня от хора, които ме заговарят на улицата, в рейса…По едно време работех в един магазин. Идваха едни бабички, които не чуват, и не рядко, не разбират. Повтарях им по 3-4 пъти едно и също, а те – моля? а-аа… Колегите им се дразнеха, но аз – не. Някои от тях наистина искаха внимание, с някого да поговорят. Определено не ме дразнят. Но з л о б а т а, както и да я наричате – да, това наистина ме изкарва из нерви.

  13. Да те захапе, защото има нужда от внимание, е дебилно и у мен не би предизвикало никакво съчувствие. Говоря и за кучетата.

    • Така е…

      И на мен ми се ще светът да беше устроен по мой образ и подобие – ама не е.

      Затова се опитвам да го приема – такъв, какъвто всъщност си е.

      (Или да го променя…) 😉

  14. Галя каза:

    Добра „притча“, макар и лична. Ако някой прочете това което ще напиша искам съвет: Е ли възможно да си кажа истината такава каквато я виждам спрямо някой човек. Човек, заблуден във виждането си относно заобикалящата годействителност. Не промених мнението си и след като прочетох следното от Пламен Петров: И на мен ми се ще светът да беше устроен по мой образ и подобие – ама не е.Затова се опитвам да го приема – такъв, какъвто всъщност си е.

    (Или да го променя…) – Според мен от всеки един човек зависи промяната за нещо добро, за нещо по-добро. Много хора говорят на инат. Защо? Да допуснем, че така им харесва. Хапят с думи. Защо? Явно такъв им е манталитета. Правят го без да асимилират какво казват и как го казват. Какво могат да направят с някои думи и с това успяват да накарат хората да си противоречат един на друг. Какви им са мотивите? Съвсем нелицеприятни. От друга страна: Възможно ли е точно манипулацията да бъде спряна и по какъв начин. Има гняв, който не може да се спре. Има разочарование, и вместо този гняв, тази енергия да се преобразува в нещо по-квалифицирано, се започват нелицеприятни спорове между хората. Толкова ли е безнадеждна ситуацията и не можем да разберем, че всеки един спор за миналото е прът в краката ни за бъдещето? От какво зависи просперитета ни? Нима не трябва да променим мислите си в нещо по-ползотворно и погледнем сами себе си – какво мога наистина да предприема, за да спра тази конфронтация между мен и теб, между мен и тях. До колко единството ни е обезличено и до каква степен изобщо това може да стане. Извинявам се. Нещо се улисах в мисли, но от друга страна наистина етиката и културата в общи линии липсват. Един лош човек винаги може да те обиди, а когато го попиташ какъв е мотива за това, взима превес наглостта. Посочваш фактите вървху които ако иска може да се замисли върху собствената си персона. Там е работата, че както казах вече на едно място, много малко хора наистина умеят да мислят, но сипят квалификации, само и само да изпъкнат на фона на всеобщото безразличие, присхем и цинизъм.

  15. Stefchety каза:

    Здравейте, публикувах вашата притча в сайта http://www.prikazno.com, като поставих хипервръзка към вашият сайт. Надявам се да няма проблем. Поздрави!

  16. Аз обичам такива „злобни“ хора. Защото с тях се държа толкова искрено мило (без грам лицемерие, просто съм естествена), че те пред очите ми се преобразяват. Обичам да виждам как стават добри в края на срещата ни. 🙂
    А онези приказливите (от коментара на Ивалина Ташева), които дори в автобус те заговарят – и аз не ги харесвам. И много се дразня, когато те наричат дъщеря ми невъзпитана, когато тя не им отговори. А аз точно това я уча – да не говори с непознати.

  17. Canka каза:

    Приятно ми беше да чета коментарите ви .Аз си мислех,че хората са станали безчувствени, роботизирани ,а те имали сърца.. Да сте здрави и усмихнати…

  18. […] вечер едно много симпатично хъски, за което вече съм писал тук […]

Вашият коментар

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes