No Ordinary Love

 ПЛАЖ, МОРЕ И ЛЯТО. НИЩО ТРЕВОЖНО. ПОЧТИ НИРВАНА…

Мъжът отпи бавно от чашата и продължи да наблюдава безцелно хоризонта. Беше любимата му част от деня – преливането на късния следобед в ранна вечер, когато слънцето вече не беше толкова изпепеляващо и пясъчната ивица придобиваше по-наситени, оранжавеещи като добре узрял портокал, багри…

Беше и на любимото си място. Удобен шезлонг под бамбуковия навес на непретенциозно барче на метри от морето. Почти безлюден плаж, без крясъци на дечурлига и продавачи на сладолед. Даже чайките някак си се бяха умълчали и само се съпротивляваха с разперени криле на въздушните течения, пощадявайки вглъбеността му от досадните си писъци.

„Перфектният момент!“, би си казал. Ако още вярваше, че съществуват перфектни неща…

Всъщност, беше изпаднал в едно от редките си състояние на мисловна безтегловност. И емоционална нирвана – без автоматичната преценка за добро и зло, която да отклонява стрелката на вътрешния му компас към приятно или неприятно чувство. Просто си седеше там, наслаждаваше се на тишината, гледката, лекия морски бриз и тръпчивата сладост на питието си. Нищо повече…

Чувстваше се приятно празен. Не като празно легло, което ти навява тъжни спомени и болезнени копнежи – а като изпразнена от вехтите мебели стая, която чака пребоядисване и изглежда три пъти по-просторна.

Не мислеше за нерешените си проблеми. Знаеше, че това състояние няма да продължи вечно и магията може да изчезне всеки миг. Но дори това не го натъжаваше, нито го караше да трепери над чудото на моментната си нирвана.

Просто беше там. Сега. И това беше всичко, от което имаше нужда. Защото желанията също си бяха отишли, едва ли завинаги, но поне временно, колкото да не му се мотаят в главата в този почти перфектен момент…

Високо над него една чайка все пак издаде пронизителен писък. Това го сепна и той бавно изплува от моментното си блаженство. Огледа се наоколо, сякаш току-що се е събудил от дълбок сън.

Плаж. Море. Лято. Нищо тревожно. Отпи нова глътка от все още студеното питие и се наслади на усещането, което се разля по вените му.

Знаеше, че се самозалъгва и че нещата в личния му живот не са толкова безоблачни, колкото хоризонта насреща. Но дори и тази мисъл не успя да го върне в познатото състояние на перманентна тревожност и нападащ в гръб стрес.

Подозираше, че сегашната му изпразненост е някаква поредна залъгалка на подсъзнанието му, което се опитваше да отвлече мислите му встрани от обичайното им русло напоследък: онази жена, която даже още не беше срещал наживо. Това не й попречи да обсеби част от живота му, още по-голяма част от мислите му и значителна порция от сънищата му…

Не знаеше със сигурност дали наистина вярва в любовта. Не любовта от пръв поглед, нито любовта без да има поглед – а любовта изобщо. Понякога му се струваше, че хората преекспонират прекалено много това понятие и са го обвили в толкова фалшиви очаквания и лъжливи одежди, че никой вече не знае какво се крие под многобройните пластове захаросани словоизлияния и дантелени гащи.

Понякога изпитваше смущаващи съмнения, че самият той никога не е бил обичан истински. Нито пък е изпитвал истинска любов към която и да е от многобройните жени в живота му…

Това – въпреки че не беше напълно сигурен дали наистина е вярно или  само си самовнушава – го караше да се чувства засрамен. И белязан. Като човек с липсващ крайник или друг телесен недъг…

Задълго се беше примирил с откритието си, че реалния живот няма нищо общо с „розовия свят“ на любовните романи, филми и строфи. Но тази жена се появи – макар и само виртуално – в живота му. И сложи край на това удобно усещане за умерен песимизъм и здравословна циничност.

Отпи още една глътка от питието – почти механично. Продължи да разсъждава за собствения си живот от дистанция. Сякаш беше душа, отделена от тялото си, която го наблюдава от 2-3 метра височина… както беше виждал по филмите.

Странна беше тази жена. Не беше нито по-красива, нито по-млада от жените, които беше имал досега. Но в нея имаше нещо… Нещо в очите й. И погледът й, както и усмивката й, бяха запазили нещо детско в себе си, въпреки че и тя – като него – вече не беше в първа младост.

Не можеше да разбере кое точно у нея го привлича и защо. Но с някаква част от себе си знаеше, че запознанството му с нея не беше случайно. И че нещо ще се случи…

Все пак, вечерта още не беше направила и първата си крачка и имаше още няколко мига да се наслади на безвремието. Затова хлопна вратата под носа на любопитните мисли в главата си и се отпусна назад в удобния шезлонг.

Надигна пак чашата и после отново зарея поглед към хоризонта.

В далечината се чуваше някаква смътно позната песен. Кадифен женски глас го убеждаваше, че тази любов не е като другите…

httpv://www.youtube.com/watch?v=_WcWHZc8s2I

СНИМКА: trekearth.com

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags: , , , , , , , ,

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

2 коментара за “No Ordinary Love”

  1. Валина каза:

    Красиво !

  2. vanina каза:

    Когато имаш нужда от някой, макар да си с друг, усещаш го и чувстваш топлина, дали е любов?

Вашият коментар

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes