Очите на Дракона

 СНЕГОВЕТЕ НА МОЯ КИЛИМАНДЖАРО

Darth_MaulСлучи се преди точно 20 години. В Петрич. В казармата…

Цели двадесет години се опитвам да разкажа за това. И все нещо ми попречваше, незнайно защо.

Всъщност, винаги ме е спирал Страхът.

Страх ме беше, че няма да я разкажа истински. Че няма да успея да предам и половината от това, което почувствах тогава…

И затова все отлагах и отлагах…

Казвах си: „Някой ден. Когато съм готов…“. И се самозалъгвах, че този ден ще дойде – някой ден – и тогава наистина ще съм готов да разкажа за Очите на Дракона.

Случи се в Петрич. В казармата – вече бяхме положили клетва и ни предстоеше първото изпитание като истински войници. Първият караул.

Бяхме се наслушали на какви ли не истории от старите войници. Поукрасени, разбира се – за да ни стреснат още повече. Всякакви страховити случки по време на караул – коя от коя по-опасна и с по-фатални последствия.

Външно се правехме, че не ни пука. Че ще се справим като едното нищо. Просто ей така – голяма работа, някакво си 24-часово будуване!

Обаче дълбоко в себе си, всеки от нас се съмняваше – малко или много – в собствените си сили. И изпитваше несигурност. И дори страх…

И ето, че този ден дойде. Гладко избръснати, с опъната по тялото ни униформа, лъснати обувки, лъснат автомат и глава пълна с устави…

Официалната част по приемането на новия караул мина без проблеми. Първата стойка също – все пак беше още светло. Следваше един час като подчаси и после още един час за почивка. Разбира се – не мигнах.

После дойде ред на втората стойка. Вече наближаваше полунощ и наоколо беше почти непрогледен мрак. В Петрич по това време беше сравнително топло, а отсреща – по склоновете на Беласица – се виждаха трепкащи светлинки. От време на време се чуваше лай на куче в далечината. И после пак тихо…

Времето течеше ужасно бавно. Успях да изпуша първата цигара в нарушение на устава – криех огънчето й в шепа, за да не ме издаде отдалече.

Мислех си за какво ли не. По-късно – когато караулите ми станаха ежедневие (до края на школата вече имах 64) – пишех най-хубавите си писма точно на караул. Но ги пишех само наум. До мама, до приятелите, до любимата… (По-късно – вече в караулното – сядах и пишех истински писма, с лист и химикал. Но никога не се получаваха толкова хубави, като тези, които си съчинявах само в съзнанието си, докато чаках да изтекат проклетите 120 минути).

Това обаче беше по-късно. А сега времето течеше за първи път толкова отчайващо бавно. Някак си избутах до смяната. И после отново 1 час подчаси, а в следващия час – този, в който имах право да притворя очи – пак не можах да заспя. И пак разговарях наум със себе си.

И така дойде ред и на третата ми смяна. Навън вече беше не само тъмно като в рог, но и крещящо тихо. Нямаше и вятър. Сякаш някоя магьосница беше замахнала с жезъла си и всичко се беше вкаменило – времето, вятъра, даже и звездите. Всичко освен мен – от мене се очакваше да остана буден и на поста си. Но не беше толкова лесно, колкото изглежда сега…

Опитвах се да си измислям какви ли не игри и занимавки – само и само да не заспя. А вече ми се спеше ужасно.

Не смеех и да си помисля какво би станало ако ме намерят заспал на пост. И то на първия си караул.

Не ми пукаше толкова за наказанието, колкото за срама. И знаех, че трябва да се справя. Да докажа на себе си, че съм мъж…

И точно тогава видях Очите на Дракона.

Всъщност бяха само две червени светлинки, отдалечени малко една от друга – някъде в далечината, на един от хълмовете на Беласица.

Обаче аз реших, че това са кръвясалите очи на Дракона. Едно чудовище, което ме гледа насмешливо и ми шепне с боботещия си глас: „Ще заспиш! Само си мислиш, че си силен – но не си! Аз съм по-силен и ти ще се предадеш. Ще заспиш…“.

Отстрани сигурно съм приличал на тотална откачалка, но номера подейства. Инатът ми се събуди и аз реших да разочаровам чудовището. Даже май му показах и среден пръст…

Обикалях насам-натам в периметъра на поста си, но след всяка крачка гледах право в очите на дракона. И му говорех наум: „Не си познал! И не си по-силен от мен! Няма да заспя! Ще издържа до края!“.

И това продължаваше до безкрай. А времето продължаваше да се цеди едва-едва. Но сега вече знаех, че едно чудовище ме дебне и чака само да покажа слабост. За да ме погълне…

Взирах се в червените му очи. И безмълвният ни диалог продължи чак докато се появи смяната…

Когато след едни час влязох изтощен в караулното, първо отидох на мивката, за да си наплискам лицето с вода. На стената срещу мен имаше едно старо огледало и докато се бършех с кърпата, неволно се погледнах в него.

Отсреща ме гледаха две кръвясали и зловещи очи. Също като очите на Дракона…

…………

От тогава минаха много години, но виждам всеки ден очите на Дракона около себе си. Понякога това са червените светлини на светофара. Друг път са стоповете на колата пред мен. Често са и мигащите червени лампи на високата сграда в далечината – всеки път когато пуша вечер на балкона.

Драконът е винаги някъде около мен. Огненият му поглед винаги ме дебне някъде в мрака и чака да покажа своята слабост. Чака да ме победи…

И тези червени очи – където и да ги забележа – винаги ме амбицират. Досега не ме е победил, но той може да бъде много търпелив…

…………..

Един ден – не помня нито кога, нито по какъв точно повод – разбрах нещо, което направо ме вцепени.

Осъзнах, че обичам Дракона. Осъзнах, че той е най-добрият ми приятел – замаскиран като най-големия ми враг.

Почувствах, че Драконът не е вън, а вътре в мен. И че без чудовището в себе си, не мога да бъда истински. Нито пък победител…

Понякога Драконът е по-силен от мен.

А понякога – аз съм Дракона.

Петрич 1989 – София 2009

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags: , , , , , ,

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

7 коментара за “Очите на Дракона”

  1. Гергана каза:

    Много ми хареса историята ти, Плам!
    Имаш голям талант да пишеш! Мислил ли си да се занимаваш с това?

  2. Мерси, Гери! Ами аз си се занимавам с писане – нали съм блогър. 😉

  3. Бате Пламбо се върна към най-ценното в себе си, още от времето на Пламуей – да пише прекрасни истории. Имаше една за извънземните в едно село, но как съм я забравил – страшна беше, ще се радвам да я прочета пак!
    Притесних се аз, че тук ще пише само психологически трактати и за iLearning, ама баце Пламбо си е пекан и не може да избяга от своето АЗ -:)

    • adin каза:

      И аз я харесвах историята за извънземните.

    • Митак, ти пък къде се сети за тази история?! 😀

      Може да я поизтупам от прахта, но няма да е точно днес…

      И не се притеснявай – тук ще пиша за много неща, не само по 2-3 теми!

      С това широко сърце… 😉

  4. Ивалина Ташева каза:

    :)Страхотна приказка за Цялото!
    Ако в нас не присъства и силата и слабостта, и доброто и лошото, и смирениетио и агресията, и мъжа и жената няма как да сме завършени. В природата противоположностите се следват, „хванати са за ръце“, за да има хармония, за да съществува баланс.
    Всеки има нужда да се отпусне и в известен период да бъде слаб,закрилян, гушнат…но ето, че идва Драконът и провокира силата, после изчезва до следващото си появяване.
    Нека не ни плаши слабостта и тя ни е нужна, както и Драконът:)

  5. Забравих да направя едно уточнение: ако се чудите защо такова подзаглавие – прочетете разказа „Снеговете на Килиманджаро“ от Ърнест Хемингуей.

    Няма да съжалявате!

Вашият коментар

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes