Шибано време! Шибан живот! И т.н.

Шибането, като процес, предполага изблик на много емоция. Отрицателна.

Ама ние вече сме обезчуствени. Обезболени. В транс…

Такова е времето… Динамично. Няма време за глезотии…

То и време няма – все трябва да бързаш за някъде. Без часовник, без алармата на модерният джиесем си направо загубен…

Даже и баба ми знае какво е джиесем. А аз не знам кога е рождения ден на баба ми.

Нито на колко точно години е… Ще разбера, един ден – от некролога.

Имам над 200 души в контактите на джиесема си. Но нямам и 10 пълноценни контакта с който и да е от тях. Само общи приказки…

Имам над 2000 приятели във Facebook. Истинските ми приятели, обаче, вече или не са на този свят… или са толкова погълнати от техните си ежедневни проблеми, че си пишем фалшиво весели е-мейли и нямаме време дори да изпием по една бира…

Няколко души ме познават по-добре от самия мен. Без да съм ги срещал никога. Виртуални познанства… не истински.

А отегчението ни е истинско. Live! 3D!

Колкото по-триизмерно става киното – толкова по-двуизмерен става живота ни.

Вече не живеем тук – а в Мрежата.

Повече от десетилетие живея в панелен блок, с население колкото едно село. Те и повечето комшии са си селяндури, но не мога да твърдя това за всички. Щото не познавам никого.

Разминаваме се като сенки покрай асансьорите и си казваме по едно учтиво “Добър ден!”. И толкоз…

Даже вече не се и поздравяваме. Аз спрях да го правя след като няколко новодошли ме изгледаха странно.

Имаме всякакви джаджи и протоколи за комуникация. Но сме забравили да общуваме.

А по-младите даже и никога не са били научени…

Все повече се превръщаме в част от интерфейса на компютрите. Допълнение към клавиатурата, мишката и монитора. Хардуер…

Зависими сме – и пристрастени – към всичко виртуално. И се лъжем, че е истинско…

Когато, не дай си Боже, нета изчезне за миг – ни обзема паника.

Реалният живот около нас ни плаши. Прекалено е сив, със скучен дизайн и отчайваща графика…

Децата ни нямат родители. Но имат блог.

Родителите ни нямат деца. Но четат блоговете ни…

Нещо някъде се е объркало. Но не зная кога и как.

Не зная и дали наистина искам някой да дръпне шалтера и да сляза от информационната магистрала.

Ако животът ми имаше бутон “Like” – не знам дали щях да кликна отгоре му…

…

Айде, стига глупости! Време е да се връщам във Фейса…

…

Няма други текстове по същата тема.

Tags: 3D, виртуална реалност, виртуално пространство, време, комуникация, общуване, самота