Балада за Мишката

 В ПАМЕТ НА НАЙ-ДОБРИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ

Днес най-добрият ми приятел щеше да навърши 40 години…

… ако не беше загинал. Нелепо. Преди 15 лета.

Научих се да крия мъката си надълбоко. Но на моменти избива на повърхността – като незагаснал вулкан. И в реките от лава плуват много спомени.

Спомени за хубави ни мигове заедно. А те бяха много… (И въпреки това – недостатъчно).

С Мишо се знаем от деца. Вече даже не помня дали още от детската градина или първи клас…

Израснахме в един квартал, с едни и същи приятели, с еднакви мечти. И надежди…

Заедно ритахме топката по поляните, играехме на фишеци (фунийки) и правихме какви ли не други щуротии.

После заедно основахме рок-банда. „Дракон“. (Аз често закъснявах за репетициите, щото вече си имах сериозно гадже и отнасях доста майтапи по този повод от останалите „дракончета“…).

После казарма. Той в Долна Митрополия (заедно с другия от нашата „Света Троица“ – Павката), а аз – в Петрич.

После заедно по квартири – в София.

После в Малта – пак заедно.

После пак в България…

И накрая – един тревожен телефонен звън. Една смазваща новина. Една нелепа смърт. Още нямаше и 25…

На погребението се видях с повечето си приятели от детинство – животът ни беше разпилял в какви ли не посоки. И сега се събрахме отново – за да погребем най-добрия си приятел.

Беше ме стегнало гърлото и се плашех от мисълта, че след малко ще го видя – мъртъв.

Когато погледнах към ковчега и ми олекна. Това не беше Мишо. Беше някаква куха кукла…

Аз го помнех истински. Жив. Усмихнат и с бляскави очи…

Като тръгнахме за гробищата и засвири духовата музика. Чак тогава се сринах – дирижираше я човекът, който ни беше учил да свирим. И двамата с Мишо бяхме в духовия оркестър на училището.

По някаква причина този факт ме преряза надве и се сринах. Строполих се отстрани и заплаках. Не като малко дете – като ранено животно.

После се научих да крия мъката си. Само веднъж плаках пак така за него – близо месец след погребението му.

В този период го сънувах почти всяка нощ. И една сутрин спомена от поредния такъв сън беше толкова жив – и болезнен – че влязох под душа… и там се наревах. От безсилие…

Все пак – вярвам, че някой ден пак ще сме заедно.

И пак ще свириме Пърпъл…

Had a friend once in a room,
Had a good time but it ended much too soon.

httpv://www.youtube.com/watch?v=YAZyjARWKzM

.

Сбогом, баце!

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags:

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

2 коментара за “Балада за Мишката”

  1. Елена Петкова каза:

    Няма нищо по-самотно от болката!
    Цветя за добрите приятели ….и памет! … и Пърпъл…

  2. Валентина каза:

    Не мога да го кажа по-добре от Елена. Всякакви клишета от сорта „времето лекува“ губят смисъл, когато мъката е дълбока и истинска.

Вашият коментар

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes