Под EGO-то: Колко е трудно да кажем „Съжалявам!“

 

egoС настоящата публикация започвам нова рубрика в Blogatstvo.com: „Под EGO-то“. И паралелът с Вазовото „Под Игото“ не е никак случаен.

Не само защото английската дума за его – ego- се произнася по същия начин: „иго“.

А защото Его-то ни наистина е един върл душманин, под чието тежко робство (а не само присъствие) преминава голяма част от живота ни. (При много хора – и целия живот).

И под „его“ не визирам чисто философското определение на този термин. По-скоро ще говоря за общоприетото разбиране за егоизма. И най-вече за егоизмът като враг на нашия успех. И на щастието, което рядко вирее на едно и също място с егоизма…

Конкретната тема днес е как Егото ни пречи да се извиним – когато сме сгрешили.

Тези, които се считат за безгрешни – няма нужда да четат по-нататък. (Но може би имат сериозна нужда от специализирана психиатрична помощ).

За всички останали е пределно ясно, че грешките – големи или малки, в личен или професионален план – са неизбежна част от нашия живот.

Няма човек, който да не греши, но са много хората, които не  забелязват (или се преструват, че не забелязват) грешките си. А това е лошо. Защото им пречи да се поучат от собствените си грешки. И да се развиват…

sorryДа се извиниш е изкуство (според някои е и наука), но извинението не бива да бъде изкуствено – защото човекът отсреща винаги ще усети ако сме неискрени и ако не сме осъзнали наистина къде ни е грешката.

Именно осъзнаването, че не сме постъпили правилно, че сме наранили някого или сме го лишили от нещо с постъпката си – е процесът, който задължително трябва да предхожда самият акт на извинението.

Защото ако извинението ни е неискрено и цели само да намали щетите (или последствията за самите нас) – това може да се окаже още по-голяма грешка. Поне на дълъг план…

Въпреки че – на теория – всеки разбира този прост алгоритъм, на практика мнозина наистина имат страшен проблем да признаят, че са сгрешили. Дори и пред самите себе си…

Учудващо е колко много хора предпочитат да измислят какви ли не (понякога наистина граничещи с ненаучната фантастика) обяснения и оправдания – само и само да не излезе, че те са виновни за случилото се. Виновният винаги е някой друг или нещо друго. Но дълбоко в себе си те знаят истината. И така се стига до един омагьосан – и ненужен – кръговрат от грешки и оправдания.

Да признаеш, че си сгрешил не е срамно, напротив! Да поемеш вината за случилото се е признак не само на смелост, но и на характер. (А да търсиш причината винаги някъде другаде – на безхарактерност).

Ако трябва да използваме модела на една друга поговорка: „Кажи ми как (и дали) признаваш грешките си – и ще ти кажа колко струваш!“.

Някъде (май беше в някакъв филм) бях чул или прочел, че всеки мъж би си решил завинаги всички проблеми с противоположния пол – ако само се научи а използва следните три прости изречения:

  1. Съжалявам!
  2. Ти беше права…
  3. Обичам те!

Разбира се, може да проявите фантазия при използването на конкретните изразни средства – но моделът е същият. И бих се осмелил да твърдя, че важи и за двата пола… 😉

А вие как се извинявате? И трудно ли ви е да го правите?

httpv://www.youtube.com/watch?v=J2e4NlnLr28

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags: , , , ,

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

14 коментара за “Под EGO-то: Колко е трудно да кажем „Съжалявам!“”

  1. Напомни ми една притча.

    Живял в Иран по времето на падишаха Акрам един мъдрец – неговият везир Бирбал. Веднъж падишахът попитал:
    – Възможно ли е извинението да е по-лошо от прегрешението?
    – Да – отговорил Бирбал, но ми е нужно време, за да ти докажа.
    Минали няколко седмици. Падишахът, зает с държавните дела, забравил за разговора. Бирбал се възползвал от това, и качвайки се по стълбите на двореца, (а вървял той, както следва след падишаха), силно го ущипал малко по-долу от гърба.
    Разгневеният падишах се развикал, а великият везир започнал да кърши ръце:
    -О, Ваше Величество, простете ми! Просто в момента мислех за Вашата съпруга. (името на съпругата не бива дори да се споменава според религията им, а Бирбал дори с ръка таковата…)
    Още повече се разгневил падишахът и повикал пазвантите. Тогава Бирбал му припомнил разговора и казал:
    – Ето, как извинението може да е по-лошо от провинението.

    За жалост тази наука трябва да се изучава от най-ранно детство, според мен.

  2. Ивалина Ташева каза:

    Извинението, разбира се осъзнатото и поднесено като личен избор на извиняващия се, има силно пречистващо въздействие върху нашата душевност, води до израстване и хармонизиране на личността ни.Извинението е част от тайнството – опрощение. За да поискаш прошка от друг, е нужно първо да си успял да простиш сам на себе си.
    Какво пречи ли? – Гордостта, естествено, която е отроче на Его-то.
    Когато сме в плен на Его-то душата ни прилича на обтегната пружина. Ако успеем да се освободим от някой обтягащи механизми, сякаш започваме да „чуваме“ себе си. Свободният Аз никога няма да ни попречи да се извиним или да си простим, както няма да допусне да вменяваме вини на себе си или на други. Защото не е виновен само този, който още не се е родил…

  3. Кремена Джорджева каза:

    Има дребни грешки, продукт на прости действия, напр. да настъпиш някого в автобуса. Тогава спонтанното „извинете“ е достатъчно.
    Има обаче комплексни грешки, най-често инертно събирани известно време. В такива случаи, да се спреш и спонтанно да кажеш „извинявай“, е значително по-трудно. Но осъзнаеш ли се, превъртиш ли езика си в подходящата дума, може да се отприщят големи емоции и словесни излияния. Особено ако срещу тебе е човек, на когото му пука и също се стреми да бъде честен.
    По-рисковано е да видиш, че другият греши, но ти да му се извиниш… Това е голям шанс за него.

  4. Идейно наистина. Това особено ме впечатли: „Учудващо е колко много хора предпочитат да измислят какви ли не (понякога наистина граничещи с ненаучната фантастика) обяснения и оправдания – само и само да не излезе, че те са виновни за случилото се.“ – виждам образа на жена ми:-)) Държи се точно по същият начин.

  5. Мая каза:

    За да си признаеш, че си сгрешил, да се извиниш и да поискаш прошка наистина иска смелост, но сториш ли го, се чувстваш по-човек, изпитваш облекчение и можеш да вървиш напред, без да носиш товар на гърба си.
    Пламене, благодаря ти за поста и за въпроса накрая. Накара ме да се замисля и да пофантазирам по темата и ето моите предложения за извинения.

    За близък човек или половинка
    Думите „Съжалявам, сбърках“ придружена с:
    1. Една искрена прегръдка
    2. Целувка за събуждане
    3. Билет за концерт на любима група
    4. Вкусна домашно приготвена вечеря
    5. Палачинки за закуска

    Особено възпитателно е да се извиня и призная, че съм сгрешила пред децата. Но да си призная винаги ми е трудно. Когато съм го правила обаче, след това виждам как печеля приятеля в тяхно лице. Чувството е вълшебно, пожелавам ви го 🙂

    За колега:
    Самият факт, че признавам, че съм сгрешила повишава доверието в мен и респективно авторитетът ми. Как го правя – обикновено с думи прости и кратки изречения, задължително придружени с предложения за поправяне на грешката и без излишно задълбаване в чувства за вина.

    • Аз ако почна да фантазирам по темата за възможните начини да дам или да получа извинение…ще загубя изцяло детската аудитория… :))))))

      (но този вид извинения също вършат страхотна работа, де…) 😉

  6. Мая каза:

    Винаги може и още, важното е да сме изобретателни в подходящия момент 🙂

  7. Валентина каза:

    „А вие как се извинявате? И трудно ли ви е да го правите?“ – Тези въпроси остават без отговора на автора. Останалото е теория.

  8. Любка Лазарава каза:

    Много интересна тема.Марияна Башева със стиховете си загатва точно за това:,,Горделивите ние – не питаме никога.В резултат -емболия от сподавени викове.Няма за нас лекарства!Няма противоядия.Мълчаливо,но царствено умираме…Горделивите ние живеем от болката…“ Не е трудно да се извиняваме ,може би наистина това е нещо,което се учи от най-ранна възраст или може би със годините това става нещо обикновено.Самия живот ни поставя в такива ситуации в които трябва да кажем думата -извинявай.

  9. Галя каза:

    Извинението е признак на достойнство. След извинение се чувствам по-добре и спа по-спокойно. Ето нещо, което отдавна ми е спътник в живота:

    Двете трудни думи

    Веднъж преди години един проповедник замръкнал в планината и останал да пренощува при един човек, който живеел в самотна колиба , и за когото човек не би казал, че е кой знае колко умен. Когато се пригласяли за лягане, домакинът попитал:

    – Господине, можете ли да ми кажете кои две думи са най-трудни за произнасяне?
    – Не знам дали бих могъл да кажа – отговорил служителят.
    – Добре, тогава ви давам време до сутринта, за да помислите.

    Проповедникът решил, че въпросът е някаква странна приумица на бедния човек и повече не мислил за това. Но на сутринта старият човек пак му задал въпроса и когато не получил отговор, казал:
    – Е, щом не можете, аз ще ви кажа. Двете думи, които най-трудно се произнасят, са:

    „Аз сгреших”.
    …………………..
    не е толкова трудно, но егото наистина понякога не ни позволява да застанем очи в очи със собствените си грешки.

  10. Галя каза:

    Що се отнася до детската аудитория, точно тя едва ли е толкова заблудена. Но при прочитането ми на толкова много писаници в интернет, едва ли ще си позволя нещо или някой да ми се бърка за това дали трябва да се извиня или не на някой. Употребата на тази дума едва ли е толкова задължителна, но е наложителна. Все пак сме хора, не някакви си допотопни амеби, които не могат изобщо да разсъждават спрямо грешките които правят. Колкото и травиално да звучи си е точно така. Силата на един характер едва ли е само в правенето на мили усмивки и лъжливи слова, а и в казването на истината, колкото и трудна за доказване да е тя.

  11. clumsy каза:

    Разбирам чувството ти за хумор, но защо тази песен след такава тема.

  12. clumsy каза:

    Защото си мисля, че sorry-то в песента е за нещо, което не се е случило. И тогава няма виновни, макар че има наранени. Няма и его. А тези, които са „винаги прави“-те не могат да обичат, те са от другата страна.

Вашият коментар

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes