С настоящата публикация започвам нова рубрика в Blogatstvo.com: “Под EGO-то”. И паралелът с Вазовото “Под Игото” не е никак случаен.
Не само защото английската дума за его -- ego- се произнася по същия начин: “иго”.
А защото Его-то ни наистина е един върл душманин, под чието тежко робство (а не само присъствие) преминава голяма част от живота ни. (При много хора -- и целия живот).
И под “его” не визирам чисто философското определение на този термин. По-скоро ще говоря за общоприетото разбиране за егоизма. И най-вече за егоизмът като враг на нашия успех. И на щастието, което рядко вирее на едно и също място с егоизма…
Конкретната тема днес е как Егото ни пречи да се извиним -- когато сме сгрешили.
Тези, които се считат за безгрешни -- няма нужда да четат по-нататък. (Но може би имат сериозна нужда от специализирана психиатрична помощ).
За всички останали е пределно ясно, че грешките -- големи или малки, в личен или професионален план -- са неизбежна част от нашия живот.
Няма човек, който да не греши, но са много хората, които не забелязват (или се преструват, че не забелязват) грешките си. А това е лошо. Защото им пречи да се поучат от собствените си грешки. И да се развиват…
Да се извиниш е изкуство (според някои е и наука), но извинението не бива да бъде изкуствено -- защото човекът отсреща винаги ще усети ако сме неискрени и ако не сме осъзнали наистина къде ни е грешката.
Именно осъзнаването, че не сме постъпили правилно, че сме наранили някого или сме го лишили от нещо с постъпката си -- е процесът, който задължително трябва да предхожда самият акт на извинението.
Защото ако извинението ни е неискрено и цели само да намали щетите (или последствията за самите нас) -- това може да се окаже още по-голяма грешка. Поне на дълъг план…
Въпреки че -- на теория -- всеки разбира този прост алгоритъм, на практика мнозина наистина имат страшен проблем да признаят, че са сгрешили. Дори и пред самите себе си…
Учудващо е колко много хора предпочитат да измислят какви ли не (понякога наистина граничещи с ненаучната фантастика) обяснения и оправдания -- само и само да не излезе, че те са виновни за случилото се. Виновният винаги е някой друг или нещо друго. Но дълбоко в себе си те знаят истината. И така се стига до един омагьосан -- и ненужен -- кръговрат от грешки и оправдания.
Да признаеш, че си сгрешил не е срамно, напротив! Да поемеш вината за случилото се е признак не само на смелост, но и на характер. (А да търсиш причината винаги някъде другаде -- на безхарактерност).
Ако трябва да използваме модела на една друга поговорка: “Кажи ми как (и дали) признаваш грешките си -- и ще ти кажа колко струваш!”.
Някъде (май беше в някакъв филм) бях чул или прочел, че всеки мъж би си решил завинаги всички проблеми с противоположния пол -- ако само се научи а използва следните три прости изречения:
- Съжалявам!
- Ти беше права…
- Обичам те!
Разбира се, може да проявите фантазия при използването на конкретните изразни средства -- но моделът е същият. И бих се осмелил да твърдя, че важи и за двата пола… 
А вие как се извинявате? И трудно ли ви е да го правите?
Ако нещо от моите мисли и разсъждения ви е харесало -- моля, гласувайте за тази публикация в Svejo.net и TopBloLog. А ако решите, че написаното от мен си струва да бъде прочетено и от друг -- споделете смело линк към публикацията в различните социални мрежи (натиснете сивия бутон "Сподели ме", за да видите опциите)! На всички, които отделиха тези цели 5 секунди време, за да го сторят -- БЛАГОДАРЯ ОТ СЪРЦЕ!
Още по темата:
Tags: его, егоизъм, извинение, Под Ego-то, съжалявам
Facebook
Twitter
Youtube
RSS
Напомни ми една притча.
Живял в Иран по времето на падишаха Акрам един мъдрец – неговият везир Бирбал. Веднъж падишахът попитал:
- Възможно ли е извинението да е по-лошо от прегрешението?
- Да – отговорил Бирбал, но ми е нужно време, за да ти докажа.
Минали няколко седмици. Падишахът, зает с държавните дела, забравил за разговора. Бирбал се възползвал от това, и качвайки се по стълбите на двореца, (а вървял той, както следва след падишаха), силно го ущипал малко по-долу от гърба.
Разгневеният падишах се развикал, а великият везир започнал да кърши ръце:
-О, Ваше Величество, простете ми! Просто в момента мислех за Вашата съпруга. (името на съпругата не бива дори да се споменава според религията им, а Бирбал дори с ръка таковата…)
Още повече се разгневил падишахът и повикал пазвантите. Тогава Бирбал му припомнил разговора и казал:
- Ето, как извинението може да е по-лошо от провинението.
За жалост тази наука трябва да се изучава от най-ранно детство, според мен.
Извинението, разбира се осъзнатото и поднесено като личен избор на извиняващия се, има силно пречистващо въздействие върху нашата душевност, води до израстване и хармонизиране на личността ни.Извинението е част от тайнството – опрощение. За да поискаш прошка от друг, е нужно първо да си успял да простиш сам на себе си.
Какво пречи ли? – Гордостта, естествено, която е отроче на Его-то.
Когато сме в плен на Его-то душата ни прилича на обтегната пружина. Ако успеем да се освободим от някой обтягащи механизми, сякаш започваме да “чуваме” себе си. Свободният Аз никога няма да ни попречи да се извиним или да си простим, както няма да допусне да вменяваме вини на себе си или на други. Защото не е виновен само този, който още не се е родил…
Има дребни грешки, продукт на прости действия, напр. да настъпиш някого в автобуса. Тогава спонтанното “извинете” е достатъчно.
Има обаче комплексни грешки, най-често инертно събирани известно време. В такива случаи, да се спреш и спонтанно да кажеш “извинявай”, е значително по-трудно. Но осъзнаеш ли се, превъртиш ли езика си в подходящата дума, може да се отприщят големи емоции и словесни излияния. Особено ако срещу тебе е човек, на когото му пука и също се стреми да бъде честен.
По-рисковано е да видиш, че другият греши, но ти да му се извиниш… Това е голям шанс за него.
Идейно наистина. Това особено ме впечатли: “Учудващо е колко много хора предпочитат да измислят какви ли не (понякога наистина граничещи с ненаучната фантастика) обяснения и оправдания — само и само да не излезе, че те са виновни за случилото се.” – виждам образа на жена ми:-)) Държи се точно по същият начин.
За да си признаеш, че си сгрешил, да се извиниш и да поискаш прошка наистина иска смелост, но сториш ли го, се чувстваш по-човек, изпитваш облекчение и можеш да вървиш напред, без да носиш товар на гърба си.
Пламене, благодаря ти за поста и за въпроса накрая. Накара ме да се замисля и да пофантазирам по темата и ето моите предложения за извинения.
За близък човек или половинка
Думите “Съжалявам, сбърках” придружена с:
1. Една искрена прегръдка
2. Целувка за събуждане
3. Билет за концерт на любима група
4. Вкусна домашно приготвена вечеря
5. Палачинки за закуска
Особено възпитателно е да се извиня и призная, че съм сгрешила пред децата. Но да си призная винаги ми е трудно. Когато съм го правила обаче, след това виждам как печеля приятеля в тяхно лице. Чувството е вълшебно, пожелавам ви го
За колега:
Самият факт, че признавам, че съм сгрешила повишава доверието в мен и респективно авторитетът ми. Как го правя – обикновено с думи прости и кратки изречения, задължително придружени с предложения за поправяне на грешката и без излишно задълбаване в чувства за вина.
Аз ако почна да фантазирам по темата за възможните начини да дам или да получа извинение…ще загубя изцяло детската аудитория…
)))))
(но този вид извинения също вършат страхотна работа, де…)
Винаги може и още, важното е да сме изобретателни в подходящия момент