Последното такси

 ЕДНА ИСТИНСКА ИСТОРИЯ, КОЯТО ЩЕ ВИ НАКАРА ДА СТЕ… ИСТИНСКИ

Заглавието е мое, но текстът не е. (Аз само си позволих да го преведа – за вас – от английски, защото реших, че си заслужава).

Това е една от онези истории, които хората споделят във Facebook (аз я „открих“ точно по този начин) и бързо се разпространяват като „вирус“. Защото в тях има нещо… нещо, което ни докосва…

Обикновено се твърди, че авторът й е анонимен или неизвестен. Направих си труда, обаче, да поровя малко повече и да открия, че тази история не само е истинска, но си има и автор – американския писател Kent Nerburn.

В неговия блог, самият той говори за тази случка така:

Животът ни дава такива моменти… в които една ярка светлина засиява през обикновените мигове на нашия обикновен живот. Те идват непредизвестени и без да сме ги искали и ни даряват с дара на значимостта. А ако сме късметлии – и с възможността да служим.

За да разберете истинското значение на тези думи – върнете се отново тук, след като прочетете самата история!

А ето я и нея (преводът ми е със съкращения, но ако желаете, можете да прочетете целия разказ в оригинал тук):

Преди двайсет години, в живота ми имаше един период, в който си изкарвах хляба като шофьор на такси.

Когато приех работата, не подозирах, че освен всичко друго ще бъда и в ролята на свещеник в изповедалня.

Понеже взимах нощните смени, таксито ми се превърна в изповедалня на колела. Пътниците се качваха, сядаха зад мен в пълната си анонимност и ми разказваха живота си.

Бяхме като случайни спътници във влака – моят клиент и аз – профучавайки през нощта, разкривайки си един на друг интимни неща, които никога не бихме си споделили на дневна светлина.

Срещнах хора, чиито животи ме удивиха, облагородиха ме, накараха ме да се смея и да плача.

Но никой от тях не можа да ме докосне така, както жената, която взех късно вечерта през една топла августовска нощ.

Отидох на повикване пред една малка тухлена кооперация в тихата част на града. Предположих, че ще кача някакви купонджии или някой, който току-що се е скарал с гаджето си или пък тръгва за работа нощна смяна в някоя фабрика в индустриалната част на града.

Когато пристигнах на адреса, сградата беше в пълен мрак – с изключение на един прозорец на приземния етаж.

При тези обстоятелства, много шофьори просто биха натиснали клаксона 2-3 пъти, биха изчакали най-много минута и биха си тръгнали. Прекалено много лоши неща могат да се случат на един таксиметров шофьор, който би влязъл в тъмна сграда в 2 и половина през нощта…

Но съм виждал и прекалено много хора, така затънали в мизерия, че таксито е единственият им шанс за придвижване.

Ако ситуацията наистина не е опасна, винаги отивах до вратата, за да потърся клиента. Може би, мислех си, човекът има нужда от помощ. Не бих ли искал някой шофьор на такси да постъпи по същия начин с майка ми или баща ми – ако те са изпаднали в същата ситуация?

Така че отидох до вратата и почуках.

„Една минутка!“, отговори ми един немощен старчески глас отвътре. Чух и звуците от влачене на нещо по пода.

След дълга пауза, вратата се отвори. Пред мен стоеше дребничка жена, поне 80-годишна. Беше облечена в басмена рокля, а на главата си имаше боне с воал отпред, като от филмите от 40-те години. До нея имаше малък платнен куфар. Докато го е влачила по пода съм чул онези звуци.

Апартаментът изглеждаше сякаш никой не е живял там от години. Всички мебели бяха покрити с чаршафи. Нямаше часовници на стената, нито някакви джунджурии или прибори по лавиците. В ъгъла имаше един кашон пълен с фотографии и стъклария.

„Бихте ли отнесли чантата ми до колата“, каза тя. „Искам да остана сама за малко. Но ако може след това да се върнете пак и да ми помогнете? Не съм много силна…“.

Занесох куфара до таксито и се върнах да помогна на бабката. Тя се подпря на ръката ми и бавно тръгнахме към тротоара. През цялото време ми благодареше за добрината.

„Няма защо!“, казах й аз. „Просто се отнасям с моите клиенти така, както бих искал да се отнасят с майка ми“.

„О, вие сте толкова добро момче!“, каза тя. Хвалбите й направо ме засрамиха.

Когато влязохме в таксито, тя ми даде адреса и ме попита дали можем да минем през центъра на града.

„Това не е най-прекия път!“, казах й.

„О, няма значение!“, отговори ми тя. „Никак не бързам. Отивам в старчески дом.“

Погледнах в огледалото. Очите й бяха пълни с влага.

„Не ми останаха никакви роднини вече“, продължи тя. „Докторът каза, че трябва да отида в старческия дом. Каза ми, че не ми остава много…“

Тихичко се пресегнах и изключих брояча на апарата. „Откъде искате да минем?“, я попитах.

През следващите два часа просто карахме из града. Тя ми показа сградата, в която някога е работила като асансьорен оператор. Минахме и през квартала, в който тя и съпругът й са живели като младоженци. Накара ме да спра пред един склад за мебели, който някога е бил зала за танци, в която е ходила да танцува като момиче. От време на време ме караше да минавам бавно покрай някоя конкретна сграда или ъгъл и просто си седеше, вперила поглед в тъмнината, без да промълви и дума.

Когато първия слънчев лъч докосна хоризонта, тя изведнъж ми каза: „Уморена съм. Да тръгваме вече!“.

Пътувахме в пълно мълчание до адреса, който ми беше дала. Беше една ниска сграда, приличаща на малък санаториум, алеята преминаваше през малък портал. Двама санитари дойдоха до колата когато спряхме. Без да ме чакат, отвориха вратата и започнаха да помагат на възрастната жена да излезе. Бяха грижливи и внимателни, наблюдаваха всяко нейно движение. Явно я очакваха, сигурно се беше обадила преди да тръгнем.

Отворих багажника и занесох малкия й куфар до входа. Бабата вече беше настанена в инвалидна количка.

„Колко ви дължа?“, опита ме тя и посегна към чантичката си.

„Нищо“, отговорих.

„Трябва да ядете“, каза тя.

„Има и други пътници…“, отговорих аз.

Почти без да се замисля, се наведох и я прегърнах. Тя се притисна силно в мен.

„Вие подарихте на една старица миг радост“, каза ми тя. „Благодаря!“.

Нямаше какво друго да си кажем.

Стиснах й ръката още веднъж и закрачих обратно в бледата светлина на утрото.

Чух вратата зад мен да се затваря. Като че ли цял един човешки живот се беше затворил.

През остатъка на смяната ми не качих нито един друг клиент. Карах безцелно из града, потънал в мислите си.

Почти не помня остатъка от този ден.

Какво щеше да стане ако на тази жена й се беше паднал някой ядосан шофьор или някой, който няма търпение да довърши смяната си? Или пък ако аз бях отказал да минем по този маршрут или просто бях натиснал веднъж клаксона и бях си тръгнал? Ами ако бях в лошо настроение и не ми се водеше никакъв разговор с тази жена?

Колко други такива мигове съм пропуснал или не съм забелязал?

Свикнали сме да мислим, че животът ни се върти около най-великите ни моменти.

Но най-великите ни мигове често ни сварват неподготвени.

Когато тази жена ме прегърна и ми каза, че съм и донесъл миг радост, можех да повярвам, че съм на тази земя с единствената цел да й предоставя това последно пътуване.

Не мисля, че през целия си живот съм направил нещо по-значимо.

КРАЙ

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags: , , , , , , , , ,

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

3 коментара за “Последното такси”

  1. Благодаря ти, Плам! Не ме докосна – раздра ме…Дишането ми утихна, устата пресъхна…сякаш в синхрон с емоциите на жената. Такава сила на духа е нужна, за да си случи такова пътуване. А вероятно е могло да бъде друго, да е през деня, да я вземе кола на дома…А тя – пропътувала това в спокойствието и тишината на нощта…

Вашият коментар

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Най-четените днес:

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes