Притча за разбитите сърца…

 ШЪТОКУА ЗА ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ

heartbroken

Младежът седеше върху един камък, на един самотен хълм, когато към него се приближи Мъдрецът.

– Защо си толкова тъжен, момко? – попита загрижено беловласия мъж.

– Сърцето ми е разбито… – отчаяно промълви младежът.

Старецът благо се усмихна. Приближи се още повече и сложи ръка на рамото му.

– Сърцето, казваш…

Младежът кимна почти незабележимо и пак се отнесе.

– Където има плът – винаги има и болка. Докато плътта е жива…

Момчето го погледна неразбиращо.

– Щом те боли – значи си жив! – усмихна му се Мъдрецът. – Мъртвите не ги боли. Техните сърца отдавна са замлъкнали. Не пеят, не подскачат от радост… и не ги болят. Вече…

Младежът леко се нацупи. Старецът го потупа нежно по гърба и продължи:

– Сърцата ни са силни… дори и когато ги боли. Дори и когато са разбити… Те са като малките деца, които падат, ожулват колената си, но пак се изправят – и рано или късно се научават не само да ходят, но и да тичат като вятъра. И твоето сърце пак ще полети… ще оздраве…

– Но тя не ме обича! – почти изплака момъкът.

В очите на стареца заблестяха лукави светлинки.

– А ти обичаш ли я? – попита той с престорено любопитство.

– ОБИЧАМ Я! – подскочи младежът. – Повече от всичко на света!

– Така, така… – усмихна се пак Мъдрецът. – Обичаш я, значи…

После рязко се обърна и изстреля следващия си въпрос право в лицето на младежа:

– А СИГУРЕН ли си, че я обичаш?

– Да! Да! Сигурен съм… – разпалено му отвърна той.

Старецът отново го дари с благата си усмивка.

– А може би само си мислиш, че я обичаш. Когато са млади, сърцата ни още не са се научили да обичат истински. Любовта на младото сърце е само вид романтичен егоизъм. Ти не я обичаш – а просто искаш да бъде твоя! Тя ти е отказала… или си има друг – и ТОВА те кара да страдаш.

А после добави малко по-тихо:

– Ако я обичаш истински – тогава искаш просто тя да е щастлива! Без задължително да е щастлива точно с теб…

Младежът изглеждаше сякаш е бил поразен от гръм. За няколко минути никой от двамата не проговори.

Пръв наруши тишината младият мъж:

– Но аз… – в гласа му имаше толкова болка. – Но аз не съм готов да я загубя! Искам да съм с нея – до края на живота си!

Старецът го погледна право в очите.

– Не можеш да загубиш нещо, което никога не си имал. Никога не е било твое…

Младежът не каза нищо. Старецът въздъхна и продължи:

– Любовта не е притежание. „Ти си мой! Аз съм твоя…“ – това са пълни глупости! Всеки е сам на себе си…

Момчето пак не каза нищо, но в погледа му вече имаше някаква примиреност, сякаш започва да разбира.

– Другата голяма заблуда е „Не мога да живея без теб!“. Животът е дар, който всеки от нас получава само за себе си. Не можеш да подариш този дар на друг. Нито да му го отнемеш… Можеш само да споделиш пътя си с добър другар. Да извървите заедно много мили по този криволичещ път. Да си помагате… Да ви е по-хубаво и по-леко така – заедно.

Тонът му изведнъж стана някак си по-суров.

– Но трябва да си готов да изминеш този път и сам! Не задължително самотен, а просто да имаш в себе си силата да изминеш целия този път със собствени сили. Без да висиш на врата на твоя спътник… Истинската любов започва в собственото ти сърце – и е насочена именно към теб. Обичай първо себе си! Иначе няма да си способен да обичаш и когото и да е другиго. Така е то…

Младежът гледаеше примирено към земята.

Старецът отново заговори и в гласа му трептеше истинска любов:

– Ние сме просто хора. И това е нашата голяма слабост – но и нашата голяма сила! Сърцата ни са направени от крехък, фин материал… Понякога болят, но това минава. Когато станат по-силни – и пътят ни става по-широк!

После се усмихна заговорнически и почти прошепна в ухото на момчето:

– И чак тогава е ред да срещнем истинския си другар в това пътуване. Защото сърцето ни вече е пораснало достатъчно, за да обича истински…

Младежът въздъхна облекчено.

Не каза нищо, но погледна към стареца с благодарност.

После зарея поглед в далечината. Сега вече хълмът не му се струваше толкова самотен – защото гледаше към хоризонта.

Когато погледна пак назад, Мъдрецът беше изчезнал. Така незабелязано, както се беше и появил.

Момчето се изправи и пое по обратната пътека към долината.

В сърцето му отново грееше светлинката на надеждата…

httpv://www.youtube.com/watch?v=IakDItZ7f7Q

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags: , , , , , , ,

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

1 коментар за “Притча за разбитите сърца…”

  1. Притчата е добре, наистина действа мотивиращо след прочитане и осмисляне. Благодаря на Автора който я е публикувал!

Вашият коментар

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes