IncomeEDU Live Webinar

Благотворителна кампания – как да (НЕ) я правим

 ПЪТЯТ КЪМ АДА Е ПОСТЛАН С ДОБРИ НАМЕРЕНИЯ. НО НЕ ВОДИ КЪМ ДОБРО…

Наскоро ме потърсиха за съвет – в качеството ми на човек, който вече е давал съвети относно организирането на благотворителни кампании и е участвал лично в няколко успешни такива.

Да си призная, участвал съм и в доста неуспешни. Но това също е ценен опит. Затова, все пак, отговорих на питането…

После ми хрумна, че въпросната кампания не е някакъв единичен случай. За съжаление, все по-често срещаме поредния „зов за помощ“. А още по-тъжно е, че хората, някак си, свикнаха с тези кампании. И не им обръщат особено внимание… (Изключения, разбира се, има).

Не се възприемам като експерт по темата. Нито съм от хората, които обичат да дават акъл и да учат другите как да си вършат работата. Но наистина имам какво да кажа по въпроса с организирането и провеждането на една – читава – благотворителна кампания. Най-вече за това как НЕ ТРЯБВА да се прави…

Затова ще си позволя отново да ви занимавам с тази нелицеприятна тема. Ако не ви се чете – не четете! (Но може би за някой прочетеното ще е от някаква полза).

Въпросната кампания (за която ми искаха съвет) разчита предимно на създадена, специално за целта, Facebook група. Тук се крие първата „лимонка“ – Фейсбук групите НЕ СА най-подходящото оръжие за такива битки!

Знам, че много хора сега ще рипнат да ме опровергават. Ще ги помоля да не бързат – а да прочетат този текст до края.

Не казвам, че трябва да се подценява – или пренебрегва – силата на най-силната социална мрежа. Напротив.

Само че, не трябва и да се чупят орехи с микроскоп. Фините инструменти изискват фин подход. Иначе няма смисъл.

Facebook има много достойнства – но и много недостатъци. Един от най-големите недостатъци е, че там е ужасно голяма говорилня. Навалица, като на пазар. И гласът ти не може да бъде чут достатъчно добре в тълпата…

Личното ми наблюдение на няколко подобни групи и Фейсбук страници е, че нещата се развиват не много успешно. И най-често (пак напомням, че изключения със сигурност има) механизмът е следният:

Прави се съответната страница – или група – и й се слага гръмко (често пъти написано само с главни букви) заглавие: „ДА СПАСИМ…“, „ДА ПОМОГНЕМ…“ или „В ПОДКРЕПА НА…“. Дотук – (почти) нищо лошо.

Администраторите на страницата (групата) почват да търсят съмишленици и други активисти. И всички заедно тръгват да канят нови и нови членове. С идеята, че колкото повече членове (или „харесвания“) има каузата – толкова по-успешна ще е кампанията.

Тази идея е математически издържана. Но на практика става нещо съвсем различно. „Стената“ на групата просто се изпълва с най-добри пожелания за успех и подкрепа. В което пак уж няма нищо лошо…

Лошото е, че голяма част от тези пожелания са написани от хора, които аз преди време (с любов) нарекох „позитивни лузъри“. Те не са лоши хора. Но една благотворителна кампания не се нуждае (само) от позитивна вербална подкрепа. А от пари…

Може да звучи грубо – или цинично – но такива са реалностите. И съм виждал подобни групи – с няколко хиляди членове и симпатизанти. А даренията – за съответната кампания – се измерват в няколко лева месечно. Което е крайно недостатъчно…

Проблемът идва от това, че повечето хора чувстват удовлетвореност от това, че са кликнали на бутона Like или са написали няколко бодряшки думи. И не си вдигат задника, за да отидат до банковото гише. (Аз лично от години ползвам онлайн банкиране, което наистина пести много време и нерви, но такива като мен все още не са мнозинство).

Има и още един проблем. Много характерен за нашите географски ширини: кой да води бащина дружина, т.е. кой да е главатарят на четата. Всеки българин иска да е директор – включително и когато иде реч не за бизнес или формална организация, а за една съвсем доброволческа благотворителна кампания.

Не си измислям. Виждал съм го неведнъж. И знам до какво води това: до постоянни скандали и „пишкомерене“.

В повечето случаи това става „на тъмно“ – между самите администратори на групата, т.е. в рамките на самоизбралия се „творчески колектив“. (Не е никак случайна и другата ни поговорка – за многото баби и хилавото дете!)

Понякога нещата, обаче, съвсем излизат от контрол и грозните сцени стават и публично. Но крайният резултат винаги е един и същ – обидени хора, развалени приятелства и… провалена благотворителна кампания.

Не трябва да става така. Но такива сме хората. Егото е подъл и силен противник…

Но не и непобедим. Има начини да се избегне и този капан. Ако още от самото начало сложим картите на масата…

Жизненоважно за крайния успех на кампанията (което в повечето случаи означава буквално нечий човешки живот) е всички доброволци и активисти да са наясно ПРЕДВАРИТЕЛНО с поне следното:

  1. Каква е крайната цел на тази кампания.
  2. Какви точно са стратегията и тактиката за постигането й.
  3. Кой „командва“ (най-добре е крайните решения да взима човека, за чийто живот или здраве е битката).
  4. Кой за какво отговаря (в идеалния вариант, отделните участници се занимават САМО с това, в което най-много ги бива – и не се месят в работата на останалите).

И накрая стигаме и до най-големия подводен камък. Въпросният „титуляр“ на кампанията. Този или тази, които се опитваме да спасим…

Абсурдно е – но се случва постоянно. Хората, на които се помага нямат особено желание да им се помага. По-точно, ситуацията е нещо като поговорката „Хем боли, хем сърби!“. Искат да съберат необходимите за лечението им средства, разбира се. Но не им се ще да застават под светлината на прожекторите…

Разбирам ги напълно. По някаква много странна (и абсурдна) причина, у нас (все още) мисленето е такова, че болните от по-сериозни болести се чувстват някак си… виновни за това. Чувстват се малко като „прокажени“. Иска им се другите да не разбират за проблема им. Надяват се, че всичко ще отмине и те пак ще си бъдат такива, каквито са били преди. А заболяването им ще си остане в тайна – дори и от най-близките приятели и роднини.

Разбирам ги много добре. Но всичко си има цена. И в случая цената е да се хванеш смело на хорото. Да се бориш за собственото си щастие – не наравно с другите хора (чието време и внимание си ангажирал, така или иначе), а още по-силно и от тях.

Алтернативата е да страдаш в сянка. Или да отидеш на едно още по-тъмно място. Защото не си посмял да излезеш на светло. Под прожекторите…

Има и още нещо. Не бива да се помага на човек, който не търси сам помощта ти! Вселенски закон…

Още по-вредно (и грозно) е когато някой си тръгне да спасява някой друг – без този някой дори да знае за това. Виждал съм и такива случаи. Защото си има и хора, които пък страшно много обичат винаги да са под светлината на въпросните прожектори…

Както се казва: „Пътят към Ада е постлан с добри намерения“. (Не съм го казал аз – а Бърнард Шоу).

Наивно вярвам, че написаното от мен тук ще помогне на някой този път да изведе другаде.

Дано!

httpv://youtu.be/JUvNfHgLIB0

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags: , , , , , , , , , ,

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

2 коментара за “Благотворителна кампания – как да (НЕ) я правим”

  1. От много паплач и плява нищо не става. Затова, ако позволиш, една добавка, която (поне според мен ) помага доста – Make it f*cking personal!

    Ако Like-ващите повярват, че няма нищо по-лесно от това изневиделица да се стовари на собствените им глави или деца подобна трагедия – тогава нещата стъпват на малко по-различна плоскост.

Leave a Reply to Пламен Петров

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes