Бедни мой, Агоп Мелконян!

 СПОМЕНИ ЗА АВТОРА НА „БЕДНИ МОЙ, БЕРНАРДИЕ“

Тъжно е, че името на Агоп Мелконян не е толкова познато. Колкото заслужава да бъде…

За „широката публика“ това име не е чак толкова популярно. Но хората с „тесни“ интереси в областта на литературата знаят, че това е един от най-талантливите ни автори на научна фантастика.

Пардон… беше. Тъй като точно днес се навършват 6 години от преждевременната му кончина…

За мен Агоп Мелконян беше и нещо друго. Много специално…

Учител, автор, на който истински се възхищавах… и на когото много исках да приличам.

В така нареченото ми юношество (нещо подобно на „тийнейджърство“ – но доста по-рамонатично и… наивно) имах една голяма страст: книгите.

Логично тази страст доведе и до по-късното ми обсебване: писането.

По онова време четях изключително много книги, обединени под общия етикет „научна фантастика“. А тя не беше толкова „научна“ – колкото човешка. И много книги – и техните автори – използваха този етикет като параван, под прикритието на който можеха да казват някои неудобни за онова време истини…

Логично, когато започнах не само да чета, но и да пиша, първите ми литературни опити бяха точно в този жанр – фантастиката. (Разбира се, прописах и пъпчиви момчешки стихове – но за това някой друг път).

Агоп Мелконян беше един от любимите ми автори въобще. И много се гордеех, че е българин…

(Ако трябва да съм съвсем честен – Гопето беше на второ място в класацията ми. На първото беше един ненадминат колос: Любен Дилов. Баща…)

По онова време още нямаше Интернет. (Поне по нашите географски ширини…)

Но това не беше преграда. Знаех, че Агоп Мелконян работи във вестник „ОРБИТА“ (много популярно за времето си издание – особено сред любителите на фантастиката) и му написах едно писмо – до редакцията на вестника.

Не знам дали можете да разберете радостта и вълнението ми – когато получих отговор. (По онова време съм бил някъде на 14-15 години, световнонеизвестен начинаещ драскач от Враца, още ученик – и получавам писмо от такъв голям и известен автор!).

В моето писмо, освен че бях изказал надълго и нашироко възхищението си от неговите разкази и новели (малко по-късно повече и за тях), естествено се бях похвалил, че и аз пиша научно-фантастични разкази. И чиннопреклонно исках неговите съвети в областта на писането…

Вече не помня точно, но мисля че си разменихме поне 2 или 3 писма (може би още се пазят някъде в един стар куфар в родната ми Враца). И съветите на Агоп Мелконян бяха винаги в една и съща посока (ще перифразирам по памет):

„Преди да почнеш да пишеш – трябва първо много да прочетеш! И то не фантастика – а истинска литература! Руските класици, например…“

Да си призная, тогава малко се обидих. Как така фантастиката не е „истинска“ литература?!

(И така и не прочетох нито един от руските класици… което може би е причината и сегашните ми писания да са предимно в несериозни жанрове като блогирането…)

Но да се върнем на Агоп Мелконян. Един ден реших да се вдигна от Враца и да отида до София специално за това – да се срещна наживо с моя идол: Агоп Мелконян. Без никаква предварителна уговорка, разбира се… (По онова време съм правил и много по-откачени неща).

Влакчето, Централна гара и от там – трамвая до „Света неделя“. Гид ми беше моят най-добър приятел и бъдещ кум – той вече живееше в София и беше разбрал, че редакцията на в-к „ОРБИТА“ се намира в сградата на бившия „Кореком“…

Отидохме, попитахме и бързо ударихме на камък: Агоп Мелконян бил извън редакцията. Някъде навън…

Бях много разочарован, направо отчаян… но Съдбата беше решила да ми направи неочакван подарък.

Нямам спомени вече къде сме скитали тогава с Радо, но към обяд вече огладняхме и решихме да хапнеме в една закусвалня на самообслужване. Намираше се точно срещу Съдебната палата (сегашния безистен с магазини).

Не мога да ви кажа какво точно съм ял за основно ястие или предястие. Но десертът със сигурност няма да забравя никога: макарони на фурна. (Много ги обичам и до ден-днешен…).

Спомням си също, че първоначално забелязах човека на отсрещната маса точно заради макароните на фурна – и той ядеше същото. Чак след няколко секунди осъзнах, че това беше същия човек, който цяла сутрин напразно издирвахме – Агоп Мелконян!

Скочих като ужилен, оставих си така макароните – недоядени – и след като обясних на приятеля ми какво (кого!) съм открил току-що, светкавично излязох пред закусвалнята и започнах да дебна в засада. Чаках трескаво кога Агоп Мелконян ще излезе и обмислях как точно да го заговоря…

Сега мога да си дам сметка колко смешно е било всичко това за писателя, но сигурно му е станало и поне мъничко приятно, че някакъв негов „фен“ (тогава бяхме още почитатели) го е разпознал и иска да си говорят за литература.

Може би ще ви разочаровам… но не помня какво точно сме си казали. Помня само, че Агоп беше много внимателен. Деликатно ме насочваше към „истинската“ литература, без да попарва напълно младежкия ми ентусиазъм, но и без да го наторява излишно с безпочвени надежди…

След няколко години се видяхме още веднъж наживо – вече на моя територия. Врачанският театър постави на сцената си „първата научно-фантастична пиеса в България“ – „АНТИУТОПИЯ“ (по разказа „Бедни мой, Бернардие!“ на Агоп Мелконян). И той беше на премиерата…

Вечерта беше гост и на Клуб „ХЕЛИОС“ – най-чаровната група откачалки, които беше събрала една невероятна жена (Кристина Попова – тогава още Фенеркова). Невероятни спомени имам от членството си в този клуб. Може би точно той промени живота ми завинаги…

Повече не го видях. Малко преди да вляза в казармата (след това животът ме повлече в съвем различни посоки и вече не четях чак толкова много фантастика) излезе един нов сборник с разкази и новели на Агоп – „VIA DOLOROSA“.

Влюбих се, направо, в тази книга! Освен големия си талант на разказвач, в тази книга Агоп Мелконян беше дал воля и на несравнимото си чувство за хумор. (Той го имаше, въпреки че през повечето време и разказите му бяха като него – по-скоро тъжни и някак си затворени в себе си… различни…).

После… нямах вече толкова време за книги. В цялата държава беше лудница. В суматохата не се сещах много често за старата си любов: фантастиката.

Почти две десетилетия по-късно, бях на гости у един мой нов приятел и в разговора по някакъв повод той спомена, че е работил някога в същия вестник – „ОРБИТА“.

Веднага се сетих за Гопето. И се оказа, че те двамата не само се познават, но и били много близки приятели.

Та от този приятел разбрах новината за смъртта на Агоп Мелконян. Не знаех, че си е отишъл – тихо и незабележимо – преди няколко години…

Стана ми много мъчно. Все едно с него си е отишла и част от мен. Безвъзвратно…

А днес – вече във Фейсбук – мернах някъде портрета му. За да ме подсети за тъжната годишнина…

И написах всичко това – за да се знае, че си е отишъл един добър човек и много добър български писател.

Но още го помним…

Бедни мой, Агоп Мелконян!

Ти имаше „късмета“ да се родиш в една държава, която винаги е убивала най-талантливите си чеда.

Буквално. Или само с бездушие…

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags: , , , , , , , , , , ,

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

2 коментара за “Бедни мой, Агоп Мелконян!”

  1. И аз не знаех, че си е отишъл. Лека му пръст.

    Аз пък го „открих“ през Зона F – списанието, което издаваше. Даже си имаха клуб на списанието. Четох абсолютно всеки брой и още са вкъщи, в един брой бяха пуснали мой разказ.

    Сбирките на клуб Зона F бяха голям фактор да реша да уча в София, а не във Варна. Ама докато стана студентка, списанието спря, както и сбирките. Но имах контактите на Агоп Мелконян, обадих му се и се запознахме в Библиотеката на Славейков. Пихме водка в 10 сутринта 🙂

  2. Това трябва да е било 2003-2004, със сигурност беше зима.

Вашият коментар

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Най-четените днес:

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes