Едно време са казвали, че всеки мъж трябва през живота си да посади поне едно дърво и да построи свои дом. И да възпита син…

Смисълът на това пожелание е да оставиш нещо след себе си. Да създадеш. Да сътвориш. Претвориш, дори…

И ако продължим още малко тази метафора – че животът ни е нещо като построяване на една сграда – могат да се получат още по-интересни сравнения. И нови метафори…

Хората са различни и затова и “сградите” на техните животи са доста разнообразни. Някои животи са като огромни небостъргачи – с лъскави прозорци и гордо щръкнали антени на покрива.

Други са като схлупени къщурки. И ни се струва, че може да се сгромолясат при първия по-сериозен порив на вятъра. Просто така са ги построили – с евтини материали и без добър план. И почти без труд, колкото да отбият номера…

Дали обаче ще строите 100-етажен небостъргач или едноетажна съборетина – и в двата случая се започва от едно и също място. Трябва ви план на сградата.

Повечето животи приличат на колиби от някое Бомбайско гето точно поради тази причина – строени са БЕЗ план. Ден за ден. Както дойде…

А най-хубавите сгради са тези, в които всеки детайл е добре обмислен предварително – и го има в плана. Личи си, че архитектът не само е бил професионалист, но е имал и творчески размах и богато въображение…

Когато минаваме покрай такива сгради – вдигаме погледи нагоре и цъкаме с език.

Когато минаваме покрай колибите – обикновено само запушваме нос и ускоряваме крачка.

И още една прилика има при строежа -  независимо дали ще е небостъргач или по-скромна сграда. След като имаме план – започваме не да строим към небесата, а да дълбаем надолу. Такава е желязната логика на съграждането – първо се наливат основите!

Така че – докато полагаме основите – може просто да ни се струва, че сме в една огромна дупка.

Но това е само началото…

И колкото по-голяма е дупката – толкова по-висока сграда ще можем да построим. Така че да устои на времето и времетръсите.

За да оставим нещо след себе си. Нещо повече от схлупена къщурка…

P.S. Обикновено в края на текстовете си вграждам по един музикален клип. Днес реших да наруша традицията. И вместо музика – да ви припомня едно позабравено стихотворение:

ПОСВЕЩЕНИЕ

Веселин Ханчев

За да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,

затворила пространствата в зърна,

като дървото в плод, като пчелата,

създала мед от пръст и светлина;

като жената стенеща, в която

по-траен образ дири любовта,

като земята връщаща богато

и облаци, и птици, и листа.

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно всяка вещ да се роди

и всеки образ, който в теб попада,

да свети с блясък непознат преди,

и мислите да правят в тебе рани,

мъчително и дълго да тежат

и всяка мисъл в тебе да остане

като зарастнал белег в твойта плът.

Как иначе това, което вземаш,

стократно оплодено ще дадеш

в горещи багри, в щик или поема,

в космичен полет и в чугунна пещ?

Как то ще стане дирене сурово

и кратък залез, и другарска реч,

и падане, и ставане отново,

и тръгване отново надалеч,

и ласка по косата и засада,

и хоризонти с мамещи звезди?

О, трябва този свят да се изстрада,

повторно трябва в теб да се роди

и всяка вещ и образ покрай тебе

сърцето твое да пресътвори,

за да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори.

Няма други текстове по същата тема.

Tags: архитект, архитектура, Веселин Ханчев, градеж, дупка, живот, колиба, метафора, небостъргач, основи, план, посвещение, сграда, стореж, съграждане